Стивън Ериксън - Сакатият бог

Тюлас Остригания поклати глава.

Силхас Руин извади от ножницата меча Хуст.

— Онзи узурпатор ми даде това оръжие, както ти казах. Виждаш ли острието? Ецвано с дракони. Но има нещо повече. Саможертвата на брат ми. Връщането на Майката Тъма.

— А сега Драконъс. Силхас — брат ти не може да е мислил да…

— Да, Тюлас. Ние децата бяхме толкова отговорни за станалото между Майката Тъма и нейния консорт, колкото всеки друг — дори Оссерк. Приятелю… те са задействали нещо . Аномандър, този Сенкотрон, дори Качулатия — и може би други богове, скрити от погледа ни, забулени завинаги.

— Драконъс никога няма да се върне при Майката Тъма — наистина ли вярваш, че онези рани изобщо може да се изцерят?

— Тюлас, на Елейнт трябва да се окаже отпор — трябва да бъдат изтласкани назад. Те са Децата на Хаоса, а кой винаги се е изправял срещу Хаоса? Какво беше Драгнипур, Тюлас, ако не опит на един отчаян мъж да спаси жената, която е изгубил? Не успя — Бездната знае как се провали, — но сега, най-сетне, Драконъс е освободен — веригите му са свалени завинаги. Не разбираш ли? Брат ми сложи край на клетвата на Майката Тъма за усамотение — тя отново е извърнала лице към децата си. Но защо трябва да спре дотам? Тюлас! Моят брат също така освободи Драконъс.

— Аномандър иска да насили раните да се изцерят? Каква арогантност!

— Той не насилва нищо, Тюлас. Той само отваря вратата. Прави възможно… всичко .

— Драконъс разбира ли?

„Ето, това е въпросът, нали?“

— Когато приключи с избиването на Древните богове, които чувства, че трябва да бъдат избити, той ще спре. Ще си зададе въпроса: а сега какво ? И тогава, може би, ще го осени. Пълното осъзнаване на дара на Аномандър.

— Приятелю, ако наистина имах дъх, щеше да си ми го отнел. Но… как може да си сигурен? За всичко това?

Силхас Руин огледа меча в ръката си.

— Мисля, че знам кой стои присвит в центъра на тази безумна паяжина. Тюлас, когато се превъплътя, какво става с този меч Хуст?

— Слива се с фибрите на твоята плът и кост — както добре знаеш, Силхас.

— Да… но това е меч Хуст — убиец на дракони.

— Мислиш ли, че узурпаторът се е опитвал да ти каже нещо?

— Започвам да подозирам, че дарът не беше мечът. Дарът беше онова, което означаваше мечът — което означава . — Прибра оръжието. — Дошло е времето за последния ни отпор, приятелю. Война, която ще поведем.

Сухото гърло на Тюлас Остригания отново изхриптя, но този път беше смях.

— Развеселява ме тази ирония, любими братко по оръжие. Добре, хайде да идем да убием няколко дракона. — Замълча и кривна глава към Силхас. — Коурабас… ще ни благодари ли?

— Очакваш ли го от нея?

— Не, едва ли. Защо да го прави? Ние ще се провалим.

— Ето, че ми даваш повод да се чудя — отвърна Силхас. — В края на краищата няма ли това да е първият път, когато тя не загива сама?

Тюлас помълча за миг, после каза:

— Приятелю, нашата смърт ще е нашият дар към нея.

— Тюлас, могат ли двама Древни да направят Буря?

— Ще трябва да опитаме.

„Аномандър, вярвам, че скоро ще те видя. И Андарист също.“

— След като скоро ще умрем, Силхас, ще ми кажеш ли какво сполетя Трона на Сянка?

Силхас Руин се усмихна и поклати глава.

— Може би, ако пожелае, Тронът ще ти го каже сам.

— Троновете не могат да говорят.

— Вярно е. И толкова по-добре, не мислиш ли?

— Добре е, че ще умрем един до друг — изръмжа Тюлас Остригания. — Иначе щях да съм принуден да се бия с теб.

Бяха се отдалечили много един от друг и вече се превъплъщаваха.

И два Древни дракона, единият жив, другият немрящ, се издигнаха в пустото небе.

Олар Етил клечеше присвита в тревите като заек, чакащ да го грабне ястребът. Торент я огледа още за миг, като се мъчеше да прикрие мрачното си задоволство, а след това отново се обърна да погледне трите деца. Продължаваха да спят — старата вещица им бе направила нещо. Беше малко след пладне и не бяха стигнали далече от разсъмване.

— Твърде много са — няма къде да се скриеш — мърмореше Гадателката на кости. — Вече знам какво опитват. Не може да стане. Искам го за мен — и ще го получа! Древни има в небето, но аз съм най-древната от всички. Ще се погрижа да бъдат изтласкани — но първо Коурабас трябва да умре. Трябва да се провалят!

Торент отиде при коня си, огледа стрелите в колчана, после подхвърли през рамо:

— Какво чакаш?

— Няма да вляза в тази битка — изръмжа Олар Етил.

Той се огледа. Не виждаше нищо освен пуста равнина.