Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Каква битка?

— Ти все едно вече си умрял, кутре. Скоро няма да ми трябваш повече. Дарове имам да дам. А той ще ми прости — ще видиш, ще ми прости.

— Как ще мога да видя, щом ще съм мъртъв?

Тя се изправи и разрита тревите. Два скелета на гущери побягнаха от костеливия й крак. Торент чу щракащите им челюсти, когато пропълзяха покрай него и надолу по склона.

— Така значи — изхриптя Олар Етил, загледана след тях. — Отидоха си. Добре. Изобщо не им вярвах… Добре, вървете! — И завика след тях: — Намерете великата Буря на Тиам! Сякаш това ще ви помогне, ха! — Завъртя се рязко и изпъна крив пръст към Торент. — Следя те, кутре!

Торент въздъхна.

— Всичко тръгна накриво, а?

— Ерастас беше глупак! И всичките Древни, които го слушаха — неговото безумие ги уби! Добре! Стига да ме остави на мира.

— Изгубила си си ума, вещице.

— Събуди ги! — сопна се Олар Етил. — Трябва да тръгнем на юг — и бързо!

— Надушвам море във вятъра — рече Торент и кимна на изток.

— Разбира се, глупако. Хайде, вдигай изтърсаците — трябва да тръгваме!

„Губиш хватката, вещице, и го знаеш, нали? Мислиш, че каквото си се захванала да направиш, ще е достатъчно, че ще реши всичко — но сега откриваш, че няма. Дано да поживея още малко — достатъчно дълго, за да застана над трупа ти.“

— Изтича от ума ти, кутре.

„Изтича само когато аз го пусна.“

Изгледа го рязко. Торент й обърна гръб и отиде да събуди децата.

— Там ще сме в безопасност, Кърдъл, нали? Веригите на проклятието ни — счупени в Бурята! Нали?

— Каквото замислях от самото начало, Телораст — и ако не беше толкова задръстена, щеше да си се досетила отдавна.

— Беше онзи жрец на Червея, онзи хитър пияница — по-добър от Не-Апсалар, много по-добър! Той ни каза всичко, което трябваше да знаем, тъй че няма нужда да се досещам, Кърдъл, защото от двете ни аз съм по-умната.

— Единственото умно нещо, което изобщо си направила, е да ме склониш да съм ти приятелка.

— Приятелка любима сестра или по-добра половинка, все едно е с нас, и не е ли така най-добре, Кърдъл? Това означава да живееш живот на загадка и приключение! О… кракът ми ли се измъква? Кърдъл! Кракът ми!

— Добре си е. Просто се е разхлабил. Скоро ще е все едно. Скоро ще си имаме тела, подходящи за самолюбието ни, и няма ли да е страшничко? Ами че аз мога и трон да ни надуша, Телораст. А ти?

Но Телораст бе застинала на място.

— Почакай! Кърдъл, чакай! Тази Буря… тя ще ни погълне!

— Значи ще ни изядат… и поне ще сме свободни. А и рано или късно Бурята ще спре. Трябва да спре.

— По-скоро ще се разпадне — изсъска Телораст. — Тъй че трябва да сме предпазливи, Кърдъл, та да не ни изядат наистина.

— Ама разбира се, че ще сме предпазливи. Ние сме умни.

— И подли.

— Точно затова същества като нас никога не губят, Телораст. Ние преливаме от таланти — изливат се от нас навсякъде!

— Стига кракът ми да не изпадне.

— Ако изпадне, ще те нося.

— Наистина ли?

— Е, ще те влача.

— Толкова си мила, Кърдъл!

— Защото сме влюбени, Телораст. Заради любовта бих те влачила навсякъде. Обичаме се и затова заслужаваме два трона — поне два! Заслужаваме ги и ще ги имаме, дори да трябва да избием десет хиляди бебенца, за да ги вземем.

— Бебенца? Да убиваме бебенца?

— Защо не?

Продължиха да пълзят през тревите.

— Мога почти да ги видя, Телораст! Армия от бебенца между нас и онези тронове. Може да си въртят костените кречетала колкото си искат — ще ги сдъвчем като сиренце.

— И котенца, и кутренца, и мишчици също!

— Спри, Кърдъл — огладнявам от думите ти! И си спести дъха — ще ни трябва да убием Коурабас.

— Не можем да убием Коурабас с дъха си, Телораст — тя е Отатарал, забрави ли? Трябва да го направим по трудния начин — парче по проклето парче, докато не завали от небето!

— Ще е страхотно. Нали? Кърдъл, нали?

— Най-хубавото, Телораст. Почти толкова хубаво, колкото да ядеш бебенца!

— Колко време ще ни отнеме това? Стигнахме ли вече, Кърдъл? Краката ми скоро ще изпаднат, заклевам се.

— Хмм, може би трябва да се въплътим. За малко, искам да кажа. Съвсем за малко, а после пак долу, ще потичаме малко и пак ще се въплътим — какво мислиш?

— Мисля, че си умна почти колкото мен.

— А ти си умна почти колкото мен . Ние сме умни почти колкото мен и мен — колкото теб де. Не е ли страхотно?

Паран спря и свали момчето от седлото. Нареди на отряда да чака и махна на Маток да го придружи. Малко по-напред склонът им предлагаше ясна гледка към траншеите, рампите и редутите на противника.