Стивън Ериксън - Сакатият бог

Подмина отдельонните кръгове с все още молещите се войници и излезе на празния полигон в центъра. Срещу него имаше две командни палатки, онази отдясно увенчана с вълчи череп на централния пилон. „Сиви вълци, да. Но… това не може да са всичките. Освен ако Тавори не ги е накарала да платят скъпо за измяната. Но ако го е направила, сигурно е мъртва. Така и не е имала шанс.“

„Е, добре. Ако ни е останало само възмездието, да почваме.“

Другата палатка бе по-голяма, от същия вид като в лагера на обсадата извън цитаделата. Беше осветена отвътре и от двете страни на входа стояха двама пазачи, и двамата колансийци.

Калам извади два метателни ножа и бързо се задвижи към тях. На пет крачки разстояние вдигна двете оръжия и ги метна едновременно с плавно движение. Улучиха право в гърлата. Телата се огънаха, плисна кръв, но преди да паднат, Калам стигна до тях, стисна дръжките на ножовете и ги задържа, преди внимателно да ги отпусне на земята.

„Колко шум вдигнахме? О, все едно.“

Остави камите в гърлата им и извади двата дълги ножа. Сряза връзките на входното платнище и влетя вътре.

Явно изненада Чистия — нищо дискретно нямаше в това нахлуване все пак. Единият нож се вряза дълбоко, право под сърцето. Другият, тръгнал нагоре да посече в гърлото, бе блокиран от ръка, твърда като желязо. Ръцете на Ассаил излетяха напред, докато залиташе.

Първият удар порази Калам високо в дясното рамо и го отпрати назад. Вторият се стовари в гърдите му от лявата страна, разби ризницата, счупи две ребра и пукна поне още няколко. Отхвърли го назад и той се блъсна в стената на палатката вляво от входа.

Замаян от болка, Калам видя как Ассаил изтръгна дългия нож от гърдите си и го захвърли настрана.

— Ядосах те, а? — изпъшка Калам.

Ассаил изръмжа и настъпи към него.

Подът под краката му изчезна и той полетя някъде надолу. Последва тътен.

Бързия Бен изведнъж изникна от другата страна на дупката. Извади малка кръгла топка от черна глина, наведе се и надникна долу.

— Поздрави от морската пехота — изръмжа и пусна топката.

Калам залегна. От дупката изригна огън и таванът на палатката пламна. Бързия Бен не се виждаше никакъв.

Калам изруга, прибра си ножа — някак бе успял да задържи другия — и изскочи навън.

Изохка от заслепяващата болка, която избухна в гърдите му. От всички страни към горящата палатка тичаха перишки войници. Вадеха мечовете си.

— Бързак! Невидим съм, нали? Бързак!

Чу съсъка му:

— Прибери го тоя проклет нож!

Калам се обърна и побягна от най-близкия нападател. Натика ядосан ножа в канията. Залитна и падна. В устата му имаше кръв. Лошо.

Една ръка се отпусна на гърба му.

— Не мърдай — чу шепота на Бързия Бен.

Перишите вече се отдръпваха от бушуващите пламъци. Огънят бе толкова близо, че Калам почти можеше да се протегне и да го пипне. Но не усещаше никаква топлина.

— Можем ли да говорим? — попита след малко.

— Вече можем, да.

— Каза острилка!

— Премислих. Исках да съм сигурен. А и острилката е доста шумна.

— Проклета от Гуглата запалка обаче? Виж, така вече ще е тихо и кротко! Други Чисти?

— Не. Шшт… има нещо наблизо. Следи ни.

— Как?

— Не знам.

— Исках да скоча на перишкия командир — Кругава или който е там.

— Бълваш кръв с всеки дъх, Калам. Не си във форма за нищо.

— Намушках кучия син в сърцето и нищо не стана.

— Станало е. Но те имат две сърца.

— Благодаря, че ми каза. — Калам пак изпъшка. — Тези все пак са перишите, нали?

— Да. Сега млъкни и ме остави да те извлека. Тоя огън започва да изгаря каквото хвърлих около нас.

Но успя да го дръпне само два пъти, преди убиецът да усети как ръцете му се стегнаха.

— Мамка му, тук е!

Калам примига и огледа наоколо.

— Не виждам…

— Мирише като енкар’ал, прилича на тоблакай.

„Изключено… о, богове на бездната, какво търси тук?“ Вече го усещаше. Огромно, надвиснало над него присъствие.

— Какво прави? — изсъска Калам.

— Ъъ, души те.

Калам настръхна.

— Защо не мога да го видя?

— Защото то не иска да го видиш.

Убиецът едва не извика, когато един остър нокът леко премина по едната му буза и спря точно под окото. Стисна зъби и остана да лежи неподвижно.

— Слуга на Вълците, мисля.

„Да. Не ми казвай каквото вече знам.“

След това ръката се притисна в гърдите на Калам, точно над счупените ребра. Но не последва никаква болка, само внезапна топлина. След миг ръката вече я нямаше. А след това…