Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Гуглата да ме вземе — измърмори след малко Бързия Бен. — Изчезна. Не бях виждал такова нещо. Шибано те изцели, Калам. Защо го направи това?

Разтреперан и объркан, убиецът бавно се изправи. Около горящата палатка цареше хаос. Видя между войниците перишки офицер, един от корабните командири на Кругава. Стоеше загледан към палатката със странно, почти доволно изражение на мършавото лице.

— Готов ли си да опиташ с него? — попита Бързия Бен.

Калам поклати глава.

— Не. Перишите не пипаме.

— Какво имаш предвид?

— Освен ако не искаш онова да се върне много по-ядосано.

— Прав си.

— Сигурен ли си, че няма още Чисти?

— Не.

— Време е да тръгваме тогава.

Запровираха се невидими през тълпата войници. При стената убиецът се обърна и погледна назад. И кимна.

— Винаги честна размяна…

„Не че мога да си спомня какво направих, че да го зарадвам толкова.“

Паран бавно се надигна и остави дървената карта на пода. Можеше да ги издърпа точно в момента, в който демонът се приближи към тях. Но нещо го бе задържало. „Това беше избран слуга на Вълците на Зимата. Усетих гнева му, а след това усетих… какво? Загриженост? Не знаех, че изобщо могат да изпитват такива неща.“

Изправи се, отиде до пръчката, хвана я и я дръпна от пода. Топките на връвта подскочиха след нея.

В палатката изтрещя оглушителен взрив, вдигнаха се облаци прах и Бързия Бен и Калам се олюляха пред очите му. Лицето на магьосника бе разкривено от гняв. Погледна намръщено Паран.

— Малко закъсня, Върховен юмрук! Почти се бяхме върнали вече.

Паран махна с ръка да разчисти праха. Чу стъпки зад платнището на входа и извика:

— Всичко е наред!

Отвън един войнишки глас изсъска:

— Чу ли го, Гебла? Когато Върховен юмрук пръдне, целият свят се тресе!

— Шшт, проклет идиот!

Стъпките заглъхнаха.

Паран въздъхна.

— Изгубих търпение да ви чакам. Съжалявам. Не знаех, че ще е толкова гадно.

— Беше за в краен случай , сър. Имам чувството, че са ме разтеглили отвътре.

— Същото и при мен — изръмжа Калам и седна тежко на скрина. Здравите крака изпращяха и сандъкът тупна на пода. Убиецът изохка.

— Точно каквото му трябваше на стария ми болнав гръбнак. — Започна да смъква ръкавиците си.

— Съюзниците на сестра ми значи… прав ли съм, Калам?

— Почти.

— Вече не са съюзници. — Този път Бързия Бен закрачи нервно напред-назад. — Но командирът е Ерекала, не Смъртният меч. И Щита-наковалня не видях. Тази сила е която дойде от морето. Войниците, оставени да тръгнат с флотата.

— Значи Кругава може да не знае, че са се преметнали към врага — каза Калам.

— Този съюз винаги ме е изнервял. Фанатични поклонници на свят без хора — що за смисъл има в това? Дори Кругава да не ни е предала, е само въпрос на време — трябва само да последват вярата си до логичното й заключение. Предупредих Тавори…

— Е, сега вече лъжеш — изръмжа Калам.

— Откъде знаеш? — сопна му се магьосникът.

— Просто предполагам. Познавам те все пак. Просто те е яд, че не си го предвидил.

— Няма да споря с теб. Работата е, че Тавори е в беда. Всеки момент може да й забият ножа в гърба, а няма как да я предупредим.

— Може би има — каза Паран. — Щом преминем този проход, искам двамата с Калам да препуснете напред толкова бързо, колкото могат да издържат конете ви. Да намерите сестра ми.

— Видяхте ли онези защити, сър? — тросна се Калам. — Как се надявате да накараме перишите да се предадат? Могат да спрат Воинството на място.

Но Паран се беше намръщил.

— Защо онзи демон не те разкъса на парчета, Калам?

Убиецът извърна очи и сви рамене.

— Срещнах го веднъж. Направих му услуга. Може би. Мисля. Не мога да си спомня точно. Беше в Седемте града, насред Вихъра.

— Голяма приказка развъртя, Калам — подхвърли Бързия Бен.

— Плямпащата уста я оставям за теб, маг.

— Разумно решение. Но следващия път просто резюмирай.

Шестима Висши Разводнени офицери стояха неспокойно пред Ерекала. На двайсет крачки зад тях се виждаше почернялото петно и овъглените останки от палатката на Чистия. Въглените все още мигаха като отварящи се и затварящи се греещи очи.

Няколкото пъти, в които перишкият командир се беше срещал с тези полукръвни същества, те бяха гледали на него с надменно пренебрежение. Сега това чувство на превъзходство бе пометено от пожара. Брат Спокойствие беше мъртъв. Но да се изрече това бе все едно да изречеш невъзможното. Спокойствие бе един ранг под Благоговение и Усърдие и властта му бе огромна, сравнима единствено с тази на Смирение — или така поне бяха убедили Ерекала.