Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Това е последният отпор. Точно това е. Те продължават да идват. Ние продължаваме да падаме. Цял народ, лице в лице с унищожението.“

Изведнъж му се дощя да се обърне, да тръгне обратно към Карканас, до двореца, в тронната зала и… и какво ? „Вината не е нейна. Тук няма нищо, което тя да е поискала. Богове на бездната, Санд, започвам да разбирам лудостта ти. Никой тук няма да приеме поражение, каквото и да кажеш ти. Би могла да прережеш гърлото си там на онзи трон, и пак ще е без значение. Тези хора ще се сражават, за да защитят един труп. Труп на трон, в трупа на град. Каузата отдавна е престанала да има значение.“

„Трябваше да съм го разбрал.“

Две момичета обикаляха сред мъртвите и издъхващите, залитаха от едно тяло към друго. Бяха боядисани в яркочервено от глава до пети. Едното пищеше, сякаш искаше да разкъса на късчета собствения си глас, да го унищожи завинаги. Другото залиташе между труповете, с ръце на ушите.

Нямаше резерви. Всички все още останали бяха при разлома, където Йедан Дериг продължаваше да стои и да се сражава. Но къде бе Ян Товис? Къде бе кралицата на шейките? И да беше там, сред онова ужасно гъмжило, Уидал не можеше да я види. И да беше умряла, беше заровена под падналите си поданици.

Дишаше задъхано и сърцето му биеше до пръсване. Дръжката на боздугана бе хлъзгава в ръката му. Остави го на земята и посегна към богато украсения шлем, окачен на оръжейния му колан. Засуети се, докато го развърже — пръстите сякаш отказваха да действат. Най-сетне го измъкна, нахлузи го на главата си и стегна закопчалката под брадичката си.

Звуците на битката се приглушиха, смътни и далечни като вълни на някоя невидима пясъчна ивица. Последва малко по-силно изскърцване, щом свали забралото и го щракна. Гледката пред него изведнъж се нацепи, накъсана от запоените под хаотични ъгли решетки. Дъхът му изпълни тясното пространство на шлема.

Вдигна боздугана, изправи се и тръгна.

Някой друг вече бе наложил властта си над тялото му: краката му, които го понесоха надолу към брега; очите му, търсещи път през бледите неподвижни тела; ръката, държаща оръжието, и другата, сгъната в лакътя, понесла тежестта на щита — вече не му принадлежаха, не се отзоваваха вече на неговата воля. „Не влизаш доброволно в такава битка. Как би могъл? Не, някоя друга сила те повежда натам, движи те като кукла. И се гледаш, докато вървиш все напред, изумен и невярващ. И целият онзи страх, той вече е кух, просто едно празно място. И ревът отвън е заглушен от рева вътре — на собствената ти кръв, на собствения ти дъх — и устата ти вече е напукана от жажда, и си готов да убиеш собствената си майка за глътка вода. Но, разбира се, няма да го направиш, защото ще е грешно — и тази мисъл те кара да искаш да се разсмееш. Но ако го направиш, знаеш, че няма да го удържиш, знаеш, че започне ли този смях, няма да спре.“

„Така ли беше в първата ми битка? Затова ли можех да си спомня толкова малко — само замръзнали мигове, онези мигове, които посягат и те хващат за гърлото? Които те принуждават да видиш всичко, което не искаш да видиш, да помниш всичко, което се молиш да забравиш?“

„Така ли беше?“

Вече се катереше през струпаните тела, студената плът хлътваше под стъпалата и коленете му като мокра глина… погледна през рамо вдлъбнатините, зачуден колко са нелепи. А после продължи напред и пред него имаше раздрана стена, ледерии и шейки на колене, или превити на две, или мъчещи се да се измъкнат от гора от крака, притискайки раните си… помисли си, че ще види разплакани лица, отчаяние, но изкривените от болка лица бяха сухи и всеки вик, пропълзял през собствения му рев, бе вик на сурова болка. „Само това. Нищо друго. Звук без усложнения, можеш ли да го чуеш?“

„Ако можеше да има един бог, с един глас, точно този звук щеше да издаде — за да ни спре всички в безкрайната ни лудост.“

„Но продължавай да гледаш, Уидал. Виж истината. Ние не слушаме.“

Провря се през тези капнали от умора и ранени другари и продължи напред сред гъстото множество. Вонята го разтърси. Касапница, клоака, воня толкова гъста, че го задави. Едва се сдържа да не повърне — вътре в шлема — но не, нямаше да го направи. Не можеше.

Вече бе обкръжен от лица, отвсякъде. Никой не говореше, а погледът в очите им беше безизразен, по-безизразен от всичко, което бе виждал. И всички напираха към предната линия, движеха се напред да заемат местата си, да запълнят празнините, непрестанно отварящите се празнини, сякаш държаха да заявят: „Щом ще ни избиете всички, убийте мен сега. Но не мислете, че ще е лесно.“