Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Не го ли разбираш, Стони? Във всичките си отчаяни мигове — а не е ли всеки миг отчаян, — във всички тях пропускаш шанса за мир. Спокойствието от всички онези истини, онези, които откриваме умирайки и дори тогава не можем нищо да кажем. Нищо да предложим.“

„Това време. Всичко е минало. Не. То е моето минало. И нищо не мога да направя с него.“

Бяха се били с ужасна ярост. Представа нямаше колко дълго. Два неукротими звяра, проливащи горещата си димяща кръв, замахваха с гняв и залитаха от болка. Нотките деряха и се врязваха дълбоко. Зъбите се впиваха в кожа и стегнат мускул. Каменният под на залата бе станал хлъзгав, въздухът — нажежен и душен.

А горе, извисена над рухналата коруба на къщата Азат, огромната рана изригваше, ръбовете й горяха и съскаха, сякаш сипеха жупел.

Грънтъл дори не видя мига, в който премина първият дракон. Двамата с Килава се бяха вкопчили, ноктите им деряха в хълбоците на другия дълбоко до костите, когато нещо подобно на ураганен вятър ги събори. Стрит на прах камък изригна и изпълни залата, огромните цепнатини се заразтваряха в грубите стени.

Замаян от оглушителния взрив, Грънтъл се изтръгна от Килава. Но яростта не го остави и той усети как богът му вие някъде дълбоко в гърдите му — същество, твърде дълго задържано от упорството на Килава — и сега с нокти и зъби си пробиваше път навън. Вече не можеше да му се противопостави, не можеше да намери повече сила да се опълчи на това, което идеше.

„Предупредих те.“

Драконът изпълни залата — неописуемо огромен, крилете му заплющяха в стените. И Грънтъл разбра, че съществото е пленено от древния тежък камък на стените. Трябваше да развихри магията си, да разбие затвора, да отвори път за стотиците други дракони, тълпящи се на портала.

Трябваше да удари веднага.

Ревът, който се изтръгна от гърлото му, бе на самия Трейк, божият боен зов. Силата, побрана в него, се превърна в нещо убийствено; краката на Грънтъл се присвиха, той приклекна… и скочи.

Драконът изви врат, главата му рязко се спусна надолу, челюстите се разтвориха.

Ноктите на Грънтъл се забиха дълбоко, зъбите му се впиха в гърлото. Изхрущяха люспи.

Драконът залитна. Устата на Грънтъл се напълни с кръв. Той се вкопчи в гърчещия се врат и тежестта му започна да тегли дракона надолу. Крилата изпращяха по каменния под. Ноктите задраха в камъка, застъргаха в паника. Сблъсъкът, щом драконът се срути на пода, едва не отхвърли Грънтъл, но той успя да се задържи, мускулите на раменете, врата и челюстите му се издуха. Чуваше отчаяния хриплив дъх на чудовището и стегна още по-здраво убийствената си хватка.

Драконът размята глава и го надигна във въздуха.

А след това Килава го порази със силата на таран. Гърлото на дракона се разпра и зейна, бликна порой от кръв, но Грънтъл вече падаше, ноктите на Килава бяха забити дълбоко в раменете му.

Стовариха се върху каменния под, отхвърчаха един от друг и Грънтъл се надигна, обърна се да я намери и да я убие веднъж и завинаги…

Челюстите на издъхващия дракон го захапаха. Зъбите, дълги като ятагани, го пронизаха. Надигнаха го от пода и го запокитиха във въздуха.

Костите в изтерзаната му плът се пръснаха, щом се удари в стената. Плъзна се надолу по камъка, като оставяше след себе си лъскава пурпурна ивица, и се свлече задъхан. Не можеше да помръдне.

Драконът се олюля, главата му се извъртя, огнените очи се впиха в Грънтъл. Челюстите се разтвориха и магията изригна на порой.

Грънтъл чу смъртния вик на Трейк и самият вой сякаш пламна в огнения пъкъл на драконовата магия. Изведнъж богът му го напусна, изчезна далече от този свят. Пътека, друга пещера, място на мрак, място, където да се просне и да издъхне.

„Пак. Проклет глупак. Така и не се учиш. А сега… вече е твърде късно.“

Драконът рухна и изля и последната сила от себе си.

Но над него през разкъсващата се рана вече се промушваше друг.

Пещерата се разпадна, щом магията на Елейнт изпепели последните прегради, обкръжили Старвалд Демелайн. Дебелите снегове отвън изригнаха в облаци нажежена пара. Самата земя се раздра във вихрен хаос.

Сред кръжащи облаци прах и падащи с грохот камъни, сред бушуващите огньове на хаотична магия драконите се върнаха на света.

„В сънищата ми — овъглена котка, издъхваща в локва кръв. Овъглена. В сънищата си видях не нея, а себе си.“

„Скъпа Килава, ти ме предупреди. А аз не послушах.“

„А когато предупредих Трейк, Тигъра на Лятото и бог на войната, той не послуша. Глупак такъв. Трябваше ти благоразумие в онзи, когото избра, Трейк. Не просто още едно твое проклето копие. С всичките безполезни, убийствени недостатъци.“