Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Какво е станало с Ассаил, Калит?

Жената сви рамене.

— Силата им се изразходвала. Макар да обвинявали Матроната за загубата на своя бог, всъщност тъкмо те били виновни, защото боравели с него като с оръжие, вещ, негодна за нищо друго. Тъй или иначе, вече не притежавали силата да унищожат К’Чаин Че’Малле. Но всъщност войната унищожила и двете раси, а когато през пукнатините на хаоса — който сега може да стигне до всяко селение — се появили други раси, никой не могъл да спре нашествията. Нови войни, поражения, предателства — и накрая самият век рухнал и престанал да съществува.

— Звучи като легенда, Калит.

— Споменът на всяка Матрона се предава в кръвта, в мазнините — в секретите. Нищо не се губи. Гунт Мач ми предостави някои от миризмите им. За много неща не мога да съм сигурна — имало е някакво време сред звездите… Не знам. И е възможно да не съм разбрала напълно историята, която току-що разказах. И е възможно много истини да са ми убегнали — нашите сетива са много ограничени в сравнение с тези на К’Чаин Че’Малле.

— Обяснихте ми причината, поради която К’Чаин Че’Малле искат да се сразят с Форкрул Ассаил. Защото войната им така и не е свършила.

— Ние сме последните от своята раса.

— Няма ли достатъчно място и за едните, и за другите?

— К’Чаин Че’Малле може и да желаят да е така, но Ассаил — не. Тяхната памет е също толкова дълга, разбирате ли. И вярват, че каузата им е справедлива.

Прешъс зад тях се обади злорадо:

— Вие ги използвате! Малазанците и цялата им жалка арогантност? Вие, К’Чаин Че’Малле — вие ги използвате !

Дестраянтът се обърна.

— Така ли ви се струва, магьоснице? Долавям задоволство от тази мисъл.

— А защо не? Само това заслужават.

— Ако те заслужават всичко това, значи всички заслужаваме точно това.

— Просто ги използвайте, дестраянт. Използвайте ги!

Незнайно защо Фейнт вече престана да държи да влезе в палатката. Кимна към входа и попита:

— Какво става вътре, дестраянт?

— Кругава, бивш Смъртен меч на Сивите шлемове на перишите, говори на принц Брис Бедикт. Предупреждава го за измяна. Перишите се заклеха да служат на адюнкта Тавори. Но вместо това ще извадят мечовете си срещу нас. Ще се бият под знамето на Форкрул Ассаил.

— Богове на бездната… Защо?

Прешъс зад тях се изсмя.

Калит въздъхна.

— Истината е следната. Знамето на справедливостта може да се вдигне от мнозина и всеки да претендира за това с основание. Как се претеглят тези претенции? Геслер би отвърнал съвсем бързо. Претеглят се на бойното поле. Но… аз не съм толкова сигурна. Перишите претендират, че почитат древни богове на войната и тези…

— Какви богове на войната? — прекъсна я Фейнт.

— Наричат се Фандърей и Тогг, Вълците на Зимата.

Фейнт се обърна, изгледа Прешъс, а след това отново заговори на Калит.

— И Кругава беше Смъртният меч. Кой ги командва сега?

— Щит-наковалня Танакалаян.

— А дестраянтът? Трябва и дестраянт да има при тях, нали?

— Умрял е по пътя, както ми казаха. Постът все още е незает.

— Не е.

— Остави това, Фейнт — намеси се Прешъс. — Не знаеш. Не можеш да си сигурна.

— Не бъди глупава. Видя очите й — бяха очи на вълк. И всичките й приказки за призраците и старите престъпления, и всичко останало.

— Не разбирам — намеси се Калит. — За кого говорите?

„Мамка му.“ Фейнт се обърна към палатката.

— Май все пак ще трябва да вляза.

— Опрощаващата прегръдка трябва да се заслужи — заяви Щит-наковалня Танакалаян. — Толкова ли съм недостоен, че страхливците и глупците сред вас да могат да настояват за благословията ми? — Огледа лицата пред себе си, видя изписаната на тях умора и се отврати. — Непрекъснато идвате при мен. Питате не е ли време да се избере нов Смъртен меч? Нов дестраянт? Може би е. Може би просто изчаквам… някой от вас да се издигне над другите, да покаже на всички ни, че е достоен. Уви, все още изчаквам.

Очите, които го гледаха изпод ръбовете на шлемовете, бяха унили, уморени. Лагерът зад тези офицери бе загубил всякаква подреденост. Дисциплината бе отстъпила на животинско безразличие, единственото им извинение бе изнурителната бързина на похода. Бяха преминали границата на Коланси преди два дни и се тътреха по вече обрасъл път, през села, от които бяха останали само изгорени петна. Тази земя се връщаше към дивото и въпреки това вонеше на смърт.

— Налага се засега един човек да търпи бремето на всичките три титли — продължи Танакалаян. — Не съм го искал. Не ми е приятно. Амбицията е отрова — всички видяхме какво причини тя на Кругава. Трябва ли тепърва да позволим връщането на тази лудост? Няма да…