Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Цялото онова време, проснато вече зад мен. Твърдо като камък, всички действия, всички издигания и пропадания, откъснати от тези ветрове на смъртта. Стони, видя ли какво направих? Или не успях да направя. Беше права да ме отхвърлиш. Винаги си въобразявах, винаги исках повече, отколкото можех да дам. Винаги исках онова, което не можех да задържа.“

„И го видях в очите ти — в деня, когато застанах пред тебе, когато обещах, че ще се върна. Видях в очите ти, че знаеше, че няма да успея. Знаеше, че никога вече няма да ме видиш. Ах, обич моя, толкова истини, дошли твърде късно.“

„И тази любов, тя е последното, което ми е останало, последното, в което да се вкопча. Всичко, което изобщо съм искал… усещам как се изплъзва, изплъзва.“

„Не трябваше изобщо да ме пускаш да тръгна. Трябваше да ти отстъпя тази власт над мен. Ако го бях сторил, щеше да разбереш. Щеше да повярваш в любовта ми към теб. А ако беше повярвала в онзи момент… аз също щях да повярвам. Как иначе?“

„Аз съм виновният. Разбрах го тогава и го разбирам сега. Вината е моя.“

„Стони, любов моя, съжалявам.“

Времето, проснало се зад него завинаги, времето, стегнало се здраво и плътно, времето, което зовеше напред с тъмнина на ръка разстояние, свърши.

Олюля се и спря до него. Беше мъртъв. Преобразена в облика си на Имасс, се смъкна изтощена до трупа му и вдигна очи към пустото прашно небе.

Последният вече бе излязъл. В света. Знаела беше, че ще са стотици, но все пак бе стъписана.

Кръвта й се смесваше с кръвта на Грънтъл, този благороден глупак, така застинал до нея. Нищо по-сърцераздирателно няма от това да гледаш мъртво животно, същество, лишено от природната си сила, от съвършеното си величие. А още по-жестоко е, когато животното е звяр, тоест ловец, хищник. Съперник. Убит не за храна. Не. Убит за съществуване, убит заради предполагаемо съперничество. „Хищникът се бие докрай. Отказва да се предаде. Убий го. Притисни го. Виж оголените зъби. Вслушай се в яростта му и в страха му, и в благородното му упорство.“

„Ти разбра всичко това, Грънтъл. Разбра неизбежната, дълбока трагедия, чието име е ловуващият звяр, дръзнал да се опълчи на господството ни.“

„Не исках да отнема живота ти.“

Знаеше, че е тежко ранена. Знаеше, че може и да не оцелее. Дори без силата на своя бог — когото тя бе задържала до идването на дракона — беше… невероятен. Ако не се беше нахвърлил върху дракона… „да, щеше да ме убие“.

„Грънтъл, ще те помня. Заклевам се. Тук, в пукнатините на сърцето си. Ще проклинам Трейк до края на дните си, но теб, братко в лова, ще те помня.“

Чу стържене по камъните и вдигна глава.

Двете емлава се бяха върнали и пристъпваха бавно към нея. Долови тъгата им. Скръбта им.

— Той е жив — прошепна Килава. — Съпругът ми е жив. Засега. Колкото до бъдещето… — „Да можех да имам отговор.“

Отпусна се назад, затвори очи и усети как светът се полюшна под нея. Толкова… лекичко, мило, като полюшване на кораб. „Съпруже. Сгреших ли, като направих това?“ Отвори очи и видя двете саблезъби котки легнали до тялото на Грънтъл. Сякаш за да го стоплят.

Да го направят свой.

— Какво правиш?

Уидал стегна здраво последните ремъци и посегна за черните метални ръкавици.

— Не мога просто да седя тука повече. След като май бездруго всички ще умрем. — Погледна я и сви рамене.

Устните й бяха пресъхнали и напукани. Очите й бяха зачервени и хлътнали от умора.

— А аз? — прошепна тя. — Ще ме оставиш ли… сама?

— Санд, не си вързана с вериги за този трон…

— Вързана съм!

— Не си. И никой закон не казва, че трябва да седиш тук до края. Защо да им отстъпваш славата да те смъкнат от него, удоволствието да видят свежа андийска кръв, оплискала стъпалата на подиума? Пикай на тях! Ела с мен. По-добре да умреш с тези, които отдават живота си, за да те защитят.

Тя извърна очи.

— Не знам как да се бия.

— Няма значение. — Той стана от каменните стъпала в подножието на трона и вдигна тежкия боздуган, който бе намерил заедно със загадъчната броня в една прашасала крипта под двореца. — Виж ме. Твърде стар съм за това. — Взе щита и пъхна ръката си под ремъците.

Тя го погледна.

— Тази броня не е андийска.

— Знам. Иначе изобщо нямаше да ми прилегне. Още по-хубавото е, че не са нужни двама души, за да я облечеш. А кожените ремъци изобщо не изглеждат стари.

— Няма да мога да го понеса, Уидал! Да гледам как загиват.