Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Седиш тук и водиш личната си война, Санд. Ако ти е по-лесно да понесеш смъртта им във въображението си, то е защото не виждаш кръвта. Не чуваш виковете им. Дори не благоволяваш да видиш цената, която плащат.

— Нима изразих дръзка претенция за храброст?

— Имаш много претенции — отвърна той уморено. — Но нито една от тях не се доближава до храбростта.

— Махай се! — изсъска тя. — Приключих с теб.

Той я изгледа бавно и кимна.

После излезе от тронната зала.

Сандалат Друкорлат се отпусна в трона, затвори очи и промълви:

— Вече си имам само мой призрак. — Живота, който току-що бе убила. — Храброст е все пак да направиш това. А ако ти се стори лесно, е, знаем, че това е лъжа. Но нежна. Нежна като така и неполучена целувка… изплъзва ти се завинаги.

Войникът, който влезе след малко, й беше много познат. Можеше да види през бронята му чак до туптящото сърце — о, какво голямо, силно сърце. Можеше също тъй да види всичките му кости, нашарени с белези от изцерени счупвания, а зад тях — пода на залата. Защото войникът бе дошъл много, много отдавна, а на този трон, пред който бе коленичил сега, не беше седяла Сандалат Друкорлат.

В един миг войникът бе навел поглед, а в следващия се смееше. Смях, изпълнен с топла любов, смекчена от някакво неведомо съжаление.

— Богове на бездната — каза глас от трона, дошъл сякаш от тъмното дърво зад главата й. — Как тъй дори не мога да си спомня името ти?

Войникът вдигна глава. Усмихваше се широко.

— Господарю, кога за сетен път Страж на Външния предел е посетил тронната зала на Карканас? Дори аз не мога да отговоря на това.

Но Аномандър все още не бе готов да извини себе си за този провал.

— Не съм ли те виждал преди? Не ми ли говори за тебе твоят командир на Предела?

— Може би похвалата е била уклончива, Господарю, ако изобщо я е имало. Да облекча ли смута ви, Господарю?

Сандалат видя как една ръка се вдигна оттам, където собствената й ръка лежеше отпусната на облегалката. „Неговата ръка. Сочи… не, просто жест, нищо повече.“

— Не е нужно. Страж Спинок Дурав.

Войникът се усмихна и кимна.

— Дойдох по вашия призив, Господарю, защото тогава бях старшият офицер на Предела.

— Къде тогава е Калат Хустейн?

— Събитие на портата, Господарю.

— Старвалд Демелайн? Нищо не съм чул за това.

— Едва отпреди седмица е, Господарю.

— Що за събитие — знаеш ли?

— Известието, което стигна до нас от Стражите, не предполагаше спешност или опасна заплаха, Господарю. Оживяване на чужди енергии. Скромно, но заслужаваше внимателен оглед.

— Добре. Тогава ще си ти, Спинок Дурав.

— Винаги съм готов да се отзова на призива ви, Господарю. Какво желаете да сторя?

Отговорът на Аномандър отне цялата веселост от лицето на войника. И тя никога нямаше да се върне, Сандалат го помнеше много добре.

Мирът на леса прикриваше ужаса, който го чакаше напред. Вода прокапваше и се стичаше като сълзи по браздичките в лишея, покрил дървесните стволове. Някъде над горския саван тежки облаци се бяха затаили и ръсеха дъжд. За Уидал хладните капки щяха да са добре дошли, като мили целувки от небето. Имаше нужда от напомняне за неща отвъд всичко това — тронната зала и жената, която бе оставил зад себе си, а пред него — Първият бряг, с грамадите трупове и локвите засъхваща кръв. Но тази гора бе твърде тясна, за да побере всичко, което искаше, и да премине от една злочестина към друга му отне малко усилие, и много скоро вече чуваше битката напред, а между извисените стволове на древните дървеса вече виждаше проблясъци от ярка светлина… „там, където светът свършва“.

„За всички нас.“

Омръзнало му бе тя да обсебва сънищата му, омръзнали му бяха исканията да превърне любовта си към Сандалат в нещо като оръжие, нещо, с което да заплашва и приласкава. И Санд с право го беше отхвърлила. Не, тя вече бе проблем на Майката Тъма.

Пътеката се спусна надолу, преди да се закатери към хребета над Първия бряг, и докато се изкачваше по склона, звуците на битката се извисиха в грохот. Още две стъпки, дебел корен, за който да се хване, а след това се изправи на билото и пред него се разкри гледка, която изцеди силата от нозете му и стисна с хладна ръка сърцето му.

„Кой някога е виждал такова нещо?“ Пред него лежаха проснати седем хиляди тела. Ледерии. Шейки. А там, покрай подножието на Светлопада — от двете страни на разлома — колко мъртви и издъхващи Лиосан? Десет хиляди? Петнайсет? Числата изглеждаха непонятни. Числата не му даваха нищо. Можеше да ги повтаря в ума си, да ги шепне като мантра, докато погледът му се местеше от един ужас към друг, а после там долу, където защитниците се сражаваха при самото устие на раната — сражаваха се, за да откажат на Лиосан единствения подстъп към Брега — и все пак всичко това беше безсмислено. Макар и да имаше смисъл.