Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Само победеният коленичи. Само роби, тези, които са предали живота си в ръцете на други.“

„Но сега… бих го сторила. Да спася народа си, тази жалка останка. Елате при мен сега, мои деца вещици. Вижте ме как коленича. Изцедете кръвта ми. Готова съм.“

Един лиосан падна под удара на меча й на колене пред нея, като в подигравка към внезапно обзелото я желание, и над главата му тя видя брат си — видя как се обърна, видя как очите му я намериха. Погледите им се сплетоха.

Ян Товис изхлипа и кимна.

Йедан Дериг разпери ръце настрани и изрева:

— Назад! Десет крачки!

И нека дойде драконът.

Пред очите й Спинок Дурав отново влезе в тронната зала и тя се зачуди къде е отишла усмивката му. Лицето му не понасяше строгата физиономия, носеше я като неподходяща маска. Правеше го набръчкано, след като трябваше да е гладко, караше очите му да потрепват, щом ги вдигнеше, за да срещне погледа на седящия на трона.

Миришеше на изгоряло дърво, все едно че влачеше зад себе си смъртта на гора, а и дим се вихреше около нозете му, около коленичилото му тяло, като змии, които можеше да види само тя.

— Ваше величество.

— Говори. — Гласът беше напрегнат, пресекнат. — Какво става с легионите ми?

— Някои водачи — отвърна Спинок, навел очи, — са смутени в душите си. Миризмата, понесена от този вятър…

— Ако огънят се приближи, градът ще изгори.

— Срещу този пожар, ваше величество, само вие можете да се изправите, защото е по ваша воля — вече го разбираме. Виждаме скръбта ви, макар все още да не можем да разберем смисъла й. Какъв бе договорът, който сключихте със Силана? Защо опустошава тя цялата страна? Защо настъпва към гордия Карканас?

— Гордия? — Думата прозвуча като подигравка. — Вече съм един призрак между много, а тук има място само за призраци. Ако трябва да бъдем забравени, градът трябва да падне. Ако трябва да бъдем простени, градът трябва да погълне престъпленията ни. Ако трябва да станем прах, градът трябва да стане на пепел. Така трябва да свърши това.

— Пътувахме дълго, ваше величество. От Външните блата, по хиляда скрити пътеки, които само крадец би могъл да запомни. А след това насилието отне водачите ни. Кръвта на Елейнт.

— Прокълната кръв!

— Ваше величество?

— Не! Тя ме отрови веднъж — знаеш го, Спинок Дурав! Ти беше там!

Сведе още по-ниско глава.

— Видях стореното, да. Видях какво се опитахте да скриете.

— Не съм ги молила да се върнат. Не!

— Чувствам… това е важно. Ваше величество. Кои не сте молили да се върнат?

Корави студени длани покриха лицето й. Усети ги като свои, усети дългите пръсти като решетки на затвор и помириса восъка на стопени свещи по тях.

— Не можеш ли да чуеш?

— Какво да чуя, ваше величество?

— Писъците им. На умиращите! Не можеш ли да ги чуеш?

— Ваше величество, има един далечен рев. Светлопадът…

„Светлопадът!“ Очите й се разшириха, но не можеше да говори, не можеше да мисли.

— Какво ви е? — настоя той.

„Какво ми е? Ужасно ми е!“

— В безредие ли са? Бойците ти?

Той поклати глава.

— Не, ваше величество. Чакат на пътя на Слепия Галан.

„Пътят на Слепия Галан? Нямаше такъв път. Не и тогава. Не и когато Спинок Дурав дойде, за да коленичи пред своя господар. Изгубила съм си ума.“

Проплака и се присви назад в трона.

— Махни тази маска, Спинок Дурав. Изобщо не беше толкова стар.

— Защо не искахте да се върнат?

Тя облиза устни.

— Тронът трябваше да го заеме тя. Тя е истинската кралица. На шейките. И на ледериите, които спаси. Мястото ми не е тук — казах им…

Но Спинок Дурав се беше вдигнал на крака и ужасът, изписан на лицето му, се усилваше.

— Ваше величество! Сандалат Друкорлат! Какъв е този рев?

Взря се в него. Устата й се раздвижи, за да оформи думи. Не успя. Опита отново.

— Разломът. Дошли са отново — кажи на Аномандър — кажи му! Никой не може да ги спре, само той! Шейките… умират . О, Майко, благослови ни. УМИРАТ!

Писъкът й отекна в огромната зала. Но той вече излизаше. Вече беше в коридора и крещеше заповеди… но гласът, така отчаян и панически… сякаш изобщо не беше на Спинок Дурав.

Лорд Нимандър Голит Аномандарис, първородният син от отчаяния съюз на Сина на Тъмата и първата дъщеря на Драконъс, падна на колене. Тялото му затрепери, докато се мъчеше да устои на кръвта на Елейнт и нейната ужасна нужда, неумолимата й необходимост . Къде беше Скинтик? Десра? Ненанда?

Камъните на речното дъно изпращяха под него и той усети как две ръце се вкопчват в раменете му.