Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Възпротиви се на това, Господарю. Ние сме последните двама останали. Възпротиви се на зова на Елейнт!

Вдигна изумен глава и се взря в древните очи на Корлат.

— Какво… кой?

— Заповядала е на Силана. Призовала е Лабиринта на Огън и е наложила над дракона безумното си желание — разбираш ли? Иска да изгори този свят до основи!

Той поклати глава.

— Кой седи на трона? Кой, в името на Майката Тъма, би сторил това?

— Не можеш ли да надушиш кръвта? Нимандър! Има война — тук. Не знам кой. Но умират души, ужасно много. А на трона на Мрака седи кралица — кралица в отчаяние .

Той примига. „Кралица?“

— Къде е Апсал’ара?

Корлат погледна отвъд реката.

— В града, Господарю.

— А Спинок?

— И той замина — да моли кралицата. Да оправи нещата… Нимандър, чуй ме. Твоите събратя соултейкън са се подчинили на властта на Силана — сега тя командва Бурята. Ако сега се превъплътим, ти, аз, Датенар и Празек — ще бъдем принудени да се сразим с тях. В небесата над Карканас ще се унищожим взаимно. Това не трябва да става!

Нимандър с усилие се изправи.

— Не. Силана трябва да бъде спряна.

— Само кралицата може да й заповяда да спре, Нимандър.

— Тогава… Отведи ме при нея.

Корлат се поколеба и той я изгледа с присвити очи.

— Какво има, Корлат? Коя е тази Кралица на Мрака?

— Боя се, че… Няма значение. Хайде върви, Нимандър. Убеди я да освободи Силана.

— Но… ти къде ще отидеш?

— С Датенар и Празек. Господарю, вярвам, че вече знам къде е битката. Дано да греша. Но… върви. Върви където вървя баща ти!

Колко отдавна беше? Не можеше да си спомни. Беше млада. Предната нощ бе взела момче в леглото си, за да си напомни, че не всичко е болка. И макар по-късно да разби сърцето му, не го направи преднамерено. Но това бе нов ден и предната нощ вече изглеждаше стара отпреди векове.

Беше тръгнала с ловната група на брат си. По дирята на тенаг. Денят бе топъл, слънцето — ярко, доволно от себе си.

Първо чуха смеха му, дълбок звук, напомнящ за гръм, и тръгнаха към него в една падина с трънливи храсти арония и кучешки дрян. Фигура, излегната на склона. Беше Имасс, като тях, ала не го познаха и това само по себе си бе стъписващо. Смущаващо.

Разбра веднага, след като се струпаха около него, че раните му са смъртоносни. Беше истинско чудо, че все още е жив, а още по-голямо чудо — че може да се смее така и през всичката агония в очите му това веселие все още искреше, когато ги погледна.

Брат й заговори пръв, защото така се полагаше.

— Що за камък носиш по себе си?

— Камък ли? — отвърна мъжът и се озъби с червена усмивка. — Метал, приятели. Броня. Дар от Тел Акаи.

— Откъде си дошъл?

— Без клан съм. Скитах се. Натъкнах се на армия, приятели.

— Няма никаква армия.

— Джагът. Тел Акаи. Други.

Това ги накара да се смълчат. Джагът бяха омразни. Вдъхваха страх. Но армия на Джагът? Невъзможно.

Във война ли бяха вече? Нейният клан? Народът й? Ако бе така, то всички щяха да умрат. Армия Джагът — самите думи се разтвориха като Омтоуз Феллак в душата й.

— Присъединих се към тях — рече мъжът. — Не ме обвинявайте за това. Защото, видите ли, аз съм последният останал. Те умряха. Всички. Джагът. Тел Акаи. Дхеките. Всички… са мъртви.

— Що за враг се е появил сред нас? — попита брат й, очите му се ококориха от страх.

— Само този, който винаги е бил с нас, приятели. Помислете добре над думите ми. Когато убиете звяр, когато го преследвате в лов като сега и се пролее кръв. Когато се струпате около звяра в мига на издъхването му, не виждате ли непокорството му? Борбата му до най-сетния миг? Краката, които ритат, главата, която се опитва да се вдигне, кръвта, кипнала от ноздрите?

Кимнаха. Виждали го бяха. И всеки път бяха усещали как нещо изпълва сърцата им, задавя гърлата им. Трябваше да се преглътне това. Нещата бяха такива, каквито бяха.

— Благословени да са Джагът — каза непознатият и се засмя, но смехът този път бе къс, немощен. — Защо да се опълчваш на смъртта, когато неизбежно ще се провалиш? Те биха ви казали защо. Не. Биха ви показали защо — само да имахте куража да видите, да застанете с тях, да разберете истинския враг на целия живот. — Очите му я намериха, само нея, и той отново понечи да се усмихне. — Сега ще умра. Ще се… проваля. Но моля от тебе… — И очите му блеснаха, и тя видя, че са красиви, особено сега, — целувка. Много жени са ме прокълнали в живота. Дори докато ме обичаха. Беше… прекрасно.