Стивън Ериксън - Сакатият бог

Изведнъж се почувства готов за това. „Крачиш, докато нещо не препречи пътя ти. И тогава стоиш, докато не паднеш. Кой изобщо е казал, че животът е сложен?“

Потоците и теченията го бяха отнесли към левия фланг, далече от онова неподвижно ядро в центъра, където смехът на един меч бе побрал цялото безумие на Брега, всяко късче от него.

Видя Бревити, макар че отпървом не я позна — жизненото чаровно лице, присмехулният поглед в очите й, всичко си бе отишло. На тяхно място имаше маска от мокра кръв върху засъхнала кръв, върху кръв, превърнала се в черен катран. Прорез бе разтворил едната буза и бе оголил два реда червени кътници. Нищо язвително не бе останало, но тя командваше тази част от предната линия, стегнала волята си като юмрук.

От лявата й страна двама шейки паднаха и трима лиосани настъпиха напред, за да разширят пролуката.

Зяпнал в съвършената, секваща дъха простота на това, което имаше нужда от него, Уидал се втурна напред да ги пресрещне.

Това бе нещо ново. Ян Товис го усещаше. Йедан Дериг бе придвижил бойната линия напред, до самия ръб на разлома, и бяха удържали срещу Лиосан. Този път подстъп нямаше да има. Нямаше да им отстъпи нито крачка.

Не беше обяснил нищо и докато се биеше, притискана здраво напред срещу раната, от която лиосаните се изливаха като кръв, тя започна да разбира, че този път няма да има никакъв отдих, не и докато едната или другата страна не падне до последния войник. Започналото нямаше да свърши, докато и последният меч не замахне надолу и не се забие дълбоко в гърчеща се плът.

Как го беше разбрал? Какво бе направил от другата страна на портала? Какво бе видял?

Зърваше за миг брат си, там, където ужасяващият звънлив смях не секваше, където бликаше кръв, където телата на лиосани се трупаха все по-високо и те заставаха върху тях, мъчеха се да се укрепят едни срещу други, и оръжията святкаха. Лице, което едва можеше да разпознае, толкова разкривено бе, мечът Хуст го теглеше извън всякакъв предел на изтощението, извън границите на всичко, което може да понесе едно човешко тяло. От лицето му виждаше белите кости под прозрачната плът, всички вени, артерии и гъстата червена плетеница кръвоносни съдове, виждаше кървавите сълзи, стичащи се от очите му.

Нощ бе дошла при шейките. Пясъкът отмерваше времето в някакъв вид безмълвие, някакъв вид тишина под всичко това, и зрънцата се хлъзгаха надолу, и вече бе дошла вечността преди разсъмване, времето на Стража. Той стоеше. Сражаваше се, разкрачен широко, за да стои крепко на хълма от трупове.

„Виж го. Във вечността преди разсъмване. Когато сред смъртните куражът е най-слаб, когато страхът впива нокти на прага и не иска да пусне. Когато човек се пробужда в такава самота, че стонът се изтръгва от гърдите му. Но после… усещаш го, затаил дъх. Усещаш го. Не си сам.“

„Стражът те брани.“

Нямаше да се прекършат, нямаше да отстъпят — всички, които стояха сега с него. Загиваха и загиваха от двете му страни.

Беше същество от пепел и кръв, беше споена в нещо смътно оформено в човешка плът, закалено от натрошената кост на предците й, и продължаваше да се бие, защото брат й нямаше да отстъпи, защото самата граница, която бе Светлопадът и раната, вече се бяха превърнали в мястото, където щеше да се реши всичко.

А лиосаните продължаваха да идват, връхлитаха с подивели очи от вихрения хаос — повечето дори нямаха време да реагират, да осмислят кошмарния свят, в който току-що са нахълтали, преди някоя пика да ги прониже или меч да ги посече. Така че умираха там, на прага, и възпираха другите, напиращите след тях.

Нямаше представа колко от народа й са останали и едно видение, което я бе споходило преди столетие, може би дори повече, с Йедан Дериг, застанал сам пред разлома, последния, който щеше да падне, сега се върна: не като ужасяващо въображение, а като пророческа истина.

„И всичко това защото не пожелах да коленича пред Брега.“

Нямаше дракон, който да атакува през разлома. Дойдеше ли някой, вече нямаше да се поколебае. Щеше да се хвърли, да се довери на Йедан, че ще убие проклетото същество, да се довери на силата на собствената си кръв, че ще завладее умиращото създание, ще го сграбчи здраво, ще сграбчи кръвта му и ще я вдигне нагоре, все по-високо и по-високо, за да сътвори стена и да запечата портала.

„Защо чаках? Защо се възпротивих?“

„Защо повярвах, че свободата ми изобщо струва нещо? Защо си въобразих, че имам правото сама да избирам съдбата си? Или да реша да я отхвърля?“