Стивън Ериксън - Сакатият бог

Сторми сви рамене. Брис въздъхна и продължи:

— Сержант Геслер. Съобщението ви. Разбирам, че тя се е съживила.

— Да, и не е особено щастлива. Командире, тя има да каже нещо. И иска да го каже на вас.

— Разбирам. Е, водете ни тогава, сержант.

Тръгнаха през лагера, с Геслер напред, а Сторми с фенера на няколко крачки след него. Фейнт тръгна до жената.

— Вие сте дестраянтът.

— Калит, от някогашните елани. А вие сте от чужденците, намерили ледерийската армия.

— Фейнт, от Търговска гилдия Тригали. Момичето на коня зад нас е Прешъс Тимбъл. Не обича малазанците.

— Мирише на страх — каза Калит.

— И има защо да я е страх.

— Не разбираме смисъла на тази война — рече Фейнт. — Малазанците воюват когато и където ги устройва. Те са проклета империя в края на краищата. Всичко се свежда до завоеванието. До експанзията. Общо взето не се борят за благородни каузи. Дори разбиването на панионците беше политически изгодно. Тъй че ни е трудно да схванем какво са замислили сега. От всичко, което съм чула, Коланси не си заслужава усилието. Особено с онази сган Форкрул Ассаил, които в момента претендират за нея.

Тъмните очи на жената се впиха във Фейнт.

— Какво знаете за Форкрул Ассаил?

— Не много — призна тя. — Древна раса. В Даруджистан, откъдето съм родом, повечето хора ги мислят за, ами, митични същества. Властвали във век, когато в целия свят е царяла справедливост. Отдавна сме изпаднали от този век, така да се каже, и колкото и да недоволстват някои от сегашното ни състояние, никой не иска да се върне, ако ме разбирате.

— Защо не?

— Защото тогава ще трябва да отговаряме за всички ужасни неща, които вършим. А и това, че сме изпаднали, извинява най-лошите ни черти. Не сме това, което сме били някога. Може и да е лошо, но просто е така. Слава на Гуглата и на всички останали.

Калит кимаше бавно.

— Значи убеждението ви е, че не можем да бъдем по-добри от това, което сме сега?

— Нещо такова.

— А ако ви кажа, че малазанците се стремят да променят това? Че се стремят да се извисят? Че след като сме паднали, сега те искат да станат? Още веднъж. Може би за последен път. И не просто заради себе си, а заради всички нас?

Прешъс зад тях изсумтя. Фейнт се намръщи и поклати глава.

— Тогава защо ще се биете с Форкрул Ассаил?

— Защото Форкрул Ассаил са ни осъдили. Дойдоха и сред моя народ, тъй че го знам много добре. И с тази присъда са решили, че всички ние трябва да умрем. Не просто в Коланси, не просто в равнините Елан. А навсякъде.

— Предвид историята ни, не е прекалено изненадващо.

— Но, Фейнт от Търговска гилдия Тригали, Форкрул Ассаил нямат правото да съдят. Вкусила съм древните миризми на К’Чаин Че’Малле и тази история вече все едно е моя лична. Векът на справедливостта — времето на Форкрул Ассаил — е свършил не от ръката на врагове или чужди раси, а от ръцете на самите Форкрул Ассаил.

— Как?

— Осъдили са собствения си бог и са намерили, че е несъвършен. И заради несъвършенствата му накрая са го убили.

Отпред имаше голяма палатка и принцът, Араникт и малазанците влязоха. Калит спря пред входа и Фейнт спря до нея. Зад тях Прешъс Тимбъл дръпна юздите на коня, но не слезе от седлото.

Калит продължи:

— Имало е война. Между К’Чаин Че’Малле и Ассаил. Причините били прозаични — глад за повече земя предимно. Форкрул Ассаил започнали войни на унищожение срещу много други раси, но нито една нямала силата и волята да им се противопостави както К’Чаин Че’Малле. Когато войната започнала да се обръща против Ассаил, те се нахвърлили върху собствения си бог и в нуждата си от повече мощ го наранили. Но нараняването се оказало недостатъчно. Извличали все повече и повече от него. Гнездата на К’Чаин Че’Малле започнали да падат едно подир друго и тогава последната оцеляла Матрона, в отчаянието си, отворила портал към сърцевината на хаоса и застанала с гръб към него, за да скрие присъствието си от настъпващите Ассаил. И когато накрая се озовала срещу тях, когато мощта на изтерзания бог връхлетяла, за да унищожи нея и всички от расата й, тя отдала живота си и порталът, който била запушила със собственото тяло, с жизнената си сила, се разтворил. За да погълне душата на бога на Ассаил.

— Той бил твърде тежко ранен, за да се съпротивлява. Това, което останало от него, в това селение, било разбито, безумно и объркано. — Очите й блестяха. — Видели сте Стъклената пустиня. Там е всичко, останало от онзи бог, всичко, което сега е живо. Стига човек да може да го нарече „живот“.