Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Намалете дажбите още — заповяда кралица Абрастал.

Офицерите се поклониха покорно и тръгнаха към ротите си.

Спакс погледна намръщено към залязващото слънце и изпъшка:

— Страдат, Огнекоса. Баргастите са свикнали на такива лишения — от поколения сме били изтласквани към най-оскъдните райони. Научили сме се на страдание.

— Утре ще стигнем южните провинции на Коланси — каза тя. — Но се боя, че няма да намерим спасение там.

Той мълчаливо кимна. Бяха се натъкнали на останките от бежански кервани. Лагери, затрупани с изсъхнала смет и съсухрени трупове. Ями за огнища, пълни с човешки кости, много от тях на деца. Предния ден глутница измършавели псета бе нападнала патрул гилки и се наложи да избият всички животни — отчаянието бе изпило всякакъв страх, всякакъв усет за самосъхранение.

— Ще започнем да колим товарните животни — каза Абрастал. — Боен главатар, мисля, че вече разбирам защо адюнктата прие така всичко, пред което ни предстоеше да се изправим, и начина, по който тези истини я нараниха. Трябва да се откажем от всякаква надежда изобщо да се върнем от тази война.

Той се почеса по брадата, помисли над думите й и отвърна:

— Белите лица тръгнаха, за да търсят последна битка, миг на съвършена слава. Младите ни богове се изправиха пред нас, с почернелите им от мръсотия лица, с косите им с цвета на кръв. От най-дълбокия торф се надигнаха пред нас. И от древните погребални кораби извадиха най-прекрасните оръжия на предците ни. „Враговете ни очакват“, казаха ни.

Тя го изгледа с присвити очи.

— И все пак вие, гилките, се отцепихте. Изоставихте предначертанието, което ви доведе на този континент.

— Ще ви кажа истината за това, ваше величество. Когато Хъмбръл Тор умря, видяхме края на съюза на Бялото лице. Онос Т’уулан, издигнат на мястото на Тор, нямаше никакъв недостатък. Всъщност, ако може да се вярва на определени слухове, този воин е по-стар от боговете ни, а мощта му с кремъчния му меч изобщо не подлагам на съмнение. Не, той прие тази титла от любов — към единствената дъщеря на Хъмбръл. Не притежаваше фанатизма, който по-младите воини толкова искаха да видят у своя водач. Очите му не блестяха жадни за воинска слава, а в гласа му — колкото и мъдри да бяха думите му — нямаше никакъв плам.

— Накратко казано, не е бил политик.

Спакс отвърна с гримаса:

— Човек би си помислил, че племена, довеждани до разгром през столетията, кланове, прогнили от кръвни вражди и пропити от взаимна омраза, би си помислил, нали, че ще се вслушат в благоразумието, че са ни нужни тези предупреждения срещу самоунищожението.

— А ако Хъмбръл Тор не се беше удавил…

— Дори Тор едва успяваше да задържи клановете заедно. Не мога дори да заявя със сигурност, че удавянето му бе нещастен случай — не бях свидетел на това. Тъй или иначе, ние гилките не видяхме нищо зло в Онос Т’уулан, само в онова, което вероятно щеше да го споходи. При баргастите, Огнекоса, един водач не бива просто свален, отхвърлен. Убиват го. А също и фамилията му — избиват целия му род. Ние гилките не искахме да сме част от това.

— А предупредихте ли Онос Т’уулан, преди да тръгнете?

— Не, защото бе възможно той да потърси подкрепата ни в предстоящата борба за власт. А ако я беше поискал, как щях да го погледна в очите и да откажа? Сега си мисля, че нямаше да я поиска. Но въпреки това вероятно щях да я предложа.

Тя го изгледа намръщено.

— Избрал си пътя на страхливеца.

— Може би го виждате така. Може би мнозина са го видели така и все още така го мислят. Но това, което направих, го направих, за да спася народа си. И това само Онос Т’уулан го разбра — защото не ме подгони, въпреки че имаше шанс.

— А сега, може би единствените сред Бялото лице на Баргаст, намерихте последната война, която да водите в името на блатните си богове.

Той въздъхна.

— А нощем се моля когато последната битка започне, Онос Т’уулан да е там. Да поведе баргастите.

— Но това няма да го бъде, Спакс.

— Знам, ваше величество. Знам. И гилките ще стоят сами. Последният клан от Белите лица.

— Ще призовете ли боговете си на щурма, Спакс?

— Едва ли.

— Тогава какво ще направиш? За да вдъхновиш воините си?

Той разкърши рамене и усети как умората се оттича.

— Вярвам, ваше величество, че ще ги засрамя .

Фейнт се метна на гърба на мършавия кон и погледна през рамо към призрака на Суитист Сафърънс, застанал в края на лагера. Побиха я тръпки.

— Кажи ми, че не я виждаш.