Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Мразя предначертания.

— Разбираш ли какво значи „предначертание“?

Ублала хвърли поглед към Ралата и се намръщи.

— Разбира се. Мястото, където те пращат. Че кой не го знае?

— В известен смисъл е така. Боя се обаче, че бъркаш предначертание с предназначение. Ублала, предначертание е съдбата, която намираш за себе си. Мнозина се придържат към вярата, че е предопределена, сякаш бъдещето вече е решено и не можеш да направиш нищо, за да го избегнеш. Аз — не. Всеки от нас е свободен да решава.

— Тогава тръгвам с теб. Жена ми може да иде другаде. Непрекъснато говори за бебета, обаче аз не искам бебета — пречат ти да се забавляваш, а хората, които си родят, по цял ден приказват колко било страхотно, обаче са нещастни дори когато се усмихват. Или още по-лошо, има едни, дето си мислят, че бебетата им са преродените Богове на гения и че дори акито им мирише на цветя, и само говорят и говорят за тях, и е толкова скучно, че ми се ще да избягам или да им счупя вратовете, или да ги удавя всичките във ведрото с помия.

— Много строг възглед, Ублала.

— Да бе, лош. Хората се побъркват, като им се роди бебе. Почват да пълзят и да му гукат. Лошо ми става. — Сниши се да избегне камъка, с който го замери Ралата, и продължи: — Тъй че идвам с теб и ако си истински приятел, ще ме вземеш, защото ако направя бебе, животът ми е свършил. Свършил!

— Можеш ли да летиш, Ублала?

— Не е честно!

— Знам. Но няма да те нося. Чуй ме сега. Стигнахме толкова на запад, колкото трябваше. Сега трябва да тръгнеш на север.

— Защо?

Драконъс извърна очи и въздъхна.

— Твоята невинност е дар, Ублала Пунг. Рядък дар. Трябва да се съхрани. Трябва да се пази, но не мога повече да правя това. Върви на север, само за това те моля.

— Къде отивам?

— Не мога да кажа със сигурност — призна Драконъс. — Нищо не е сигурно, особено сега.

— Ще се върнеш ли?

Драконъс помисли и поклати глава.

— Не мисля, че ще се срещнем отново. И това искрено ме натъжава.

— Ще отидеш някъде да умреш ли?

— Не плачи, приятелю. Не знам какво ме очаква. — Пристъпи към Ублала. — Оставил съм ви достатъчно храна и вода за седмично пътуване. По-натам, каквото — такова. — Протегна ръка. — Хайде, да си стиснем ръцете.

Но Ублала награби бога в пламенна прегръдка.

След малко Драконъс се освободи.

— Даваш ми основание за онова, което трябва да опитам, приятелю. Ако чародейството трябва да умре, то магията в смъртната душа ще се съхрани. Или поне искам да вярвам в това.

— Убий го, Ублала! — изсъска Ралата. — Убий го веднага — можеш го! Прекърши му врата! Вземи му меча!

Ублала потръпна, после сви рамене.

— Тя все това разправя. Не го мисли сериозно, Драконъс. Честно. — Избърса очите си. — Довиждане. Никога вече няма да те видя. — И избухна в сълзи и захлипа, скрил очите си с ръце.

Когато обаче Ралата притича и посегна към ножа му, я перна небрежно и тя отхвърча, тупна тежко на земята и не помръдна.

Драконъс се наведе над нея и се намръщи.

— В несвяст. Е, това си го биваше.

Ублала подсмръкна и отвърна:

— Жените винаги ревнуват от приятелите на мъжа. Вечно казват лоши неща за тях. Понякога се опитват да ги наръгат с нож. Понякога правят секс с тях. Понякога бягат с тях. Понякога толкова се побъркват, че просто пукват. Но всичко това просто е глупаво.

Драконъс се изправи, тръгна, после спря и се обърна към Ублала.

— Всичко добро, Ублала Пунг.

— Не умирай, Драконъс.

Богът се усмихна.

— Ще се постарая.

Ублала погледа, докато приятелят му се стопи в изригналия черен призрачен мрак, видя как тъмното придоби очертания — разперени криле, дълга змийска шия, огромна глава с редици дълги като ятагани зъби, зловещо жълти очи.

Драконът се извиси в небето и огромните криле изсъскаха като студена вода по горещи камъни, щом съществото възви в кръг и отлетя.

Теблорът въздъхна, наведе се и вдигна торбата с храна, тежките мехове с вода и оръжията си.

Сграбчи Ралата за глезена и я повлече.

Както беше в несвяст, че то жена си беше толкова зле, колкото и бебе.

Брат Усърдие пристигна много преди кортежа и стъпките му отекнаха в дългата тронна зала. Всички петна кръв си стояха, оплискани и размазани по мраморните плочи, по колоните от двете страни и по стените зад тях, а и на самия трон, на който седеше сестра Благоговение.

Тук, в същата тази зала бе започнало Възмездието и подобаваше да се напомня на всички влизащи. Той спря пред Благоговение и заяви:

— Трябва да приемем, че са изгубени за нас, сестро.