Стивън Ериксън - Сакатият бог

Благоговение го погледна учудено, после попита:

— Брат Спокойствие, какво мислите за тази идея?

— Моля само да ми бъде дадена привилегията да ги командвам, сестро. Доколкото разбирам, вражеската армия е съставена от малазанци, а имам да уреждам сметки с малазанците.

— Пратете ги тогава, брат Усърдие. Разбийте защитата им, Спокойствие, и ако можете, изкарайте ги на открито. Смея да заявя, че дори владеенето на лабиринтите не ще ги спаси. И ще открием с какви други ресурси разполага той, ако изобщо има такива.

— Искате ли да бъде доведен окован пред вас, сестро?

Тя помисли малко и отвърна:

— Не. Главата му ще е достатъчно.

Роякът Елитри се изви високо във въздуха и затули половината небе. Сянката, която хвърли, се просна над злочестата безжизнена пустиня и потече като черна вода. Миризмата на страдание бе натежала във въздуха, а гладът на скакалците бе неутолим, както винаги.

Сянката намери плячката, но и внезапното изстиване на въздуха не се оказа достатъчно, за да я предупреди за бързо приближаващата се заплаха, и скакалците й налетяха. Огромният облак надвисна и за миг сякаш потръпна, а след това от недрата му изригна крилато същество. Понесе се стремглаво надолу към проснатото в безсъзнание тяло върху каменистата земя, а след него с грохот на крилете се спуснаха Елитрите.

Ноктести ръце се пресегнаха надолу, сграбчиха тялото и го надигнаха без усилие. С тътен на криле съществото отново се извиси в небето, а скакалците закръжиха объркано зад него.

От тялото, което държеше, Гу’Рул усещаше вкуса на живот, но този вкус отслабваше. Запита се дали всъщност няма да занесе на Геслер и Сторми труп. За него бе все едно. Тази жена, Смъртният меч на Сивите мечове, бе загубила командването, а такива провали издаваха слабости на характера — по-добре тези слабости да бъдат разкрити сега, отколкото по-късно, когато можеше да е заложен животът на хиляди.

„Загуба на време е това. Вече се приближавах към врага. Дестраянтът не трябваше да ме призове да се върна.“

Шай’гал очакваше с нетърпение предстоящата война. Горчивият вкус на древните спомени бе силен в К’Чаин Че’Малле. Не можеше да има удобно пренаписване на историите така, както, изглежда, бе обичайно сред расата на хората. Никакво съчиняване на митове за отминала слава и чест, каквито никога не е имало. Престъпленията, извършени тогава, бяха толкова безчестни, колкото и извършваните сега — и в бъдеще. А в мига на избиването нищо от това всъщност нямаше значение. Кой е нанесъл първия удар преди всички онези хиляди години бе несъществено. Единствено важно бе кой ще нанесе последния удар.

Тези Форкрул Ассаил — тези Чисти, толкова отклонили се от собствената си история, та да си въобразят, че са съдниците на цял един свят — бяха навярно най-могъщата останка от вида си. А не можеше ли да се каже същото и за Скитниците Гунт’ан? „Не сме ли ние последните К’Чаин Че’Малле? Не е ли подобаващо да се срещнем за още една битка, за едно последно стълкновение между Древни сили?“ Фактът, че тази война щеше да въвлече хора и от двете страни, бе случайност. Че цели цивилизации можеше да рухнат — или всъщност всички цивилизации… е, Гу’Рул нямаше да пролее и една капка масло от скръб заради това. При хората всяка вяра не бе нищо повече от дим, понякога толкова гъст, че да заслепи, а понякога — цинично прозрачен. И всяка вяра бе огън, който поглъщаше собственото си гориво, докато не остане само пепел. Доколкото Гу’Рул можеше да прецени, единствената добродетел, която притежаваха хората, бе този техен талант да започват наново, с крепка решимост, възстановена във внезапния блясък на подновения оптимизъм, в пълно пренебрежение към уроците, които можеха да им предложат миналите провали. И нямаше друг избор освен да признае силата на тази добродетел. „Основава се на колективната безпаметност, но както всеки знае, глупостта няма нужда от оправдание, за да се преповтаря.“

Жената, която носеше, издаде тих стон и той я погледна. Не се беше справила добре в безумния си опит да намери Ловците на кости. Гу’Рул беше намерил скелета на коня й на по-малко от третина дневен преход от дирята, оставена от армията, а с помощта на месоядните скакалци я бе проследил до самата диря.

Изпита смътно безпокойство при мисълта за Ловците на кости. Високо от небето над пустинята бе видял раздраната им, накъсана пътека, изпънала се на изток. Назад бяха останали стотици трупове на хора и животни, но не можеше да види края на тази пътека. „Би трябвало вече всички да са измрели.“