Стивън Ериксън - Сакатият бог

Въздухът вонеше. Заслуша се в бръмченето на мухите, пълзящи по труповете около него. Не знаеше къде е. Широколистни дървета обкръжаваха поляната. Беше чул крясъка на гъски високо горе. Но това не беше неговият свят. Усещането беше… различно. Беше място, покварено от болест — и не болестта, поразила двадесетината окаяни човешки същества, обезобразила кожата им с гнойни пъпки, издула гърлата им и изтикала езиците им през изприщените устни. Не, всичко това бе само симптом на някакво по-дълбоко заболяване.

„Имало е намерение. Тук. Някой е призовал Полиел и я е накарал да порази тези хора. Показва ми се истинско зло — това ли искаш, Трейк? Да ми напомниш колко ужасяващи можем да бъдем? Хората те проклинат и покварата на допира ти съсипва безброй животи, но няма свят, на който да не те познават.“

„Тези хора… някой те е използвал, за да ги убие.“

Мислеше, че е видял най-лошите пороци в човешката природа още в Капустан, във Войната на Панион. Цял народ съзнателно доведен до лудост. Но ако разбираше истините, криещи се зад войната, то там, в сърцевината на Домина, бе имало нещо наранено, нещо, което можеше само да се развихри с оголени нокти — толкова необятна и всепоглъщаща беше болката му.

И макар все още да не бе готов за това, разбираше отчасти, че е възможна прошка; от улиците на Капустан до трона в Корал — и може би извън тези граници — споменаваха за същество, пленено в портал, запушило рана със собствената си жизнена сила. Можеше да намери основание във всичко това и то му даваше усещане близко до покоя. Достатъчно силно, за да го понесе.

„Но не и тук. Какво престъпление са извършили тези нещастни хора, за да заслужат такова наказание?“

Усещаше как сълзите засъхват по страните му. „Това е… непростимо. Моя гняв ли искаш, Трейк? Затова ли съм тук, да се събудя отново? Стига срам, стига скръб и самоосъждане, това ли ми казваш?“

„Е добре, не става. Единственото, което виждам тук, е това, което сме способни да направим.“

Липсваше му Гъноуз Паран. И Итковиан. Приятели, с които би могъл да поговори. Сякаш бяха част от друг живот, живот, който отдавна бе изгубил. „Харло. Ах, би трябвало да видиш съименника си, приятелю. О, колко щеше да го обичаш — тя щеше да те гони, да зазижда вратите си, за да не станеш неговия баща. Щеше да си й показал какво значи да обичаш едно дете безусловно.“

„Стони, липсва ли ти Харло толкова, колкото на мен?“

„Но ти си имаш момчето. Имаш си сина. А аз обещах да се върна. Обещах.“

— Какво щеше да направиш тук, Господарю на Колодата? — Безмълвието на поляната погълна въпроса му. — Какъв избор щеше да направиш, Паран? Не беше щастлив жребият ни, нали? Но ние все пак го спипахме. За гърлото. Предполагам, че още го държиш здраво. А аз? Ах, богове, колко оплесках нещата.

В сънищата си беше виждал нещо почерняло, с почервенели нокти и зъби, от които капеше кръв. Лежеше задъхано, издъхващо върху разровената земя. Въздухът беше убийствено студен. Вятърът пердашеше бясно. Що за място бе това?

„Това място ли? Богове, точно там отивам, нали? Битка ме чака. Ужасна битка. Съюзница ли ми е тя? Моята любима? Имаше ли я изобщо?“

Време беше. Край на тези нездрави мисли, на това самосъжаление. Знаеше добре, че да даде глас на определени чувства, да ги оголи с цялата си искреност означава да стане уязвим на присмех. „Не ни докосвай с чувствата си. Не ти вярваме.“ Примига, отвори очи и огледа наоколо.

По клоните бяха накацали врани, но и те все още не бяха готови за своя пир.

Грънтъл стана на крака и се приближи до първия труп. Млад мъж с тъмна бронзова кожа и сплетена катраненочерна коса. Облечен като скитник риви. Каменни сечива, дървен кривак на кръста му — красиво резбован и оформен като закривен меч, ръбът смазан и излъскан.

— Обичаше този меч, нали? Но не ти помогна. Не и срещу това.

Обърна се, огледа поляната и разпери ръце.

— Умряхте окаяно. Сега ви предлагам нещо повече. Втори път.

Настръхна. Духовете се бяха приближили.

— Бяхте воини. Елате с мен и бъдете воини отново. И ако трябва да загинете, ще бъде по-добра смърт. Мога да ви предложа това, но нищо повече.

Последния път, когато бе направил това, следовниците му бяха живи. До този момент дори не беше знаел, че е възможен този пробив в бариерата на смъртта. „Всичко се променя. Не мисля, че ми харесва.“

Духовете се понесоха към телата си. Мухите се разлетяха.

Малко след това потръпнаха ръце и крака, уста се отвориха със сух хрип. „Хайде, Трейк, не можем да ги вземем така, нали? Изцери плътта им, жалко безсмъртно говно.“