Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Можеше да съм се оженил. Да си остана в селото. Можех да съм баща и във всяко свое дете да виждам нещо от живота си, нещо от мен. Не придава ли това достатъчно смисъл на един живот?“

„Можеше да убия Икариум… но пък той има инстинкти за такива неща. Лудостта му се пробужда толкова бързо, че можеше да не успея — а след като ме убие, яростта му би намерила нова жертва и много други щяха да са загинали.“

„Наистина нямаше избор. Никога не е имало. Чудно ли е, че съм толкова уморен?“

Мухите вече кръжаха на гъст лъскав облак. Опитваха се да стигнат до очите му, но те се бяха присвили на цепки. Кръжаха около устата му, но издишванията от ноздрите му ги гонеха. Някогашните му сънародници бяха пастири. Разбираха от мухи. Не обръщаше внимание на жужащата им прегръдка — нищо не означаваше за него — и продължаваше да тича.

„Но пък смъртта ми щеше да наскърби скъпите на сърцето ми хора, а в скръбта няма нищо приятно. Тя е гореща и суха на допир. Тя е слабост, поета отвътре. Може да се надигне и да удави един живот. Не, радвам се, че така и не намерих жена, така и не станах баща на деца. Не бих могъл да понеса да съм причината за тяхната скръб.“

„Как може човек така свободно да се отдаде на обич към друг, когато крайният изход е измяна? Когато единият трябва да напусне другия — умиращият да се окаже предателят, останалият жив да се окаже предаденият. Как може да е равностойна размяна това, след като в края чака смъртта?“

Тичаше и времето минаваше. Слънцето преполови пътя си по небето. Топлата болка в краката му отново и отново изтласкваше терзаещите мисли и го въвеждаше в свят, изпразнен от всичко. „Колко съвършено е бягането. Тази велика илюзия за бягство. Все по-далече от демоните ни, докато дори стоновете на същността ни се изгубят по дирята ни.“

„Съвършено, о, да. И достойно за презрение. Никакво разстояние не може да те измъкне. Никаква бързина не може да изпревари тази твоя същност и цялото й гъмжило от тревоги. Единствено сладката умора, която следва, е това, което толкова ценим. Умора толкова чиста, че е най-близкото нещо до смъртта, до което можем да се домогнем, без да умрем.“

Поетите можеха вещо да говорят за метафори. Ако животът е ходене, то бягането е целият жизнен цикъл ускорен, и да отиграваш отново и отново в един ден всичко, от раждане до смърт, носи вкуса на съвършенството, защото преповтаря неоспорими истини. „Малки смърти, отдаващи почит на истинските. Избираме ги в безброй форми и се наслаждаваме в ритуала. Бих могъл да бягам, докато се износя. Всяка става, всяка кост и всеки мускул. Бих могъл да тичам, докато сърцето ми грохне, по-старо от годините си, и накрая се пръсне.“

„Бих могъл да прокълна поетите и да превърна метафората им в истина. Всички ние сме самоунищожителни. Това е неразделна част от същността ни. И ще тичаме дори когато няма накъде да се тича и нищо ужасно, от което да се бяга. Защо? Защото да вървим е също толкова безсмислено. Просто отнема повече време.“

През пелената от бръмчащи мухи видя нещо в небето напред. По-тъмен облак, нещо извисяващо се на вихрушка. Прашна буря? Нямаше никаква прах. Вихър? Може би. Но въздухът бе неподвижен. Беше на пътя му, макар и все още далече. Загледа го, за да проследи пътя му.

Облакът оставаше точно пред него. Просто ставаше по-голям.

„Иде право към мен.“

„Още мухи?“

Насекомите, които го обкръжаваха, изведнъж изпаднаха в паника и той долови нещо в безумното им бръмчене. „Съучастници сте в това, нали? Търсачи на живот. И щом го намерите… призовавате.“

Вече чуваше облака, по-дълбок и по-плашещ монотонен звук, който бързо заглуши рояка мухи.

„Скакалци.“

„Но това е безсмислено. Тук няма нищо, което да ядат. Тук няма абсолютно нищо.“

Всичко това бе някак сбъркано. Маппо забави крачка. Спря. Мухите продължиха кръженето си още за миг и се пръснаха. Той задиша дълбоко, присвил очи към огромния вихрещ се стълб от скакалци.

А след това изведнъж разбра.

„Д’айвърс.“

Нещо наподобяващо бяла пяна се разгръщаше от облака скакалци и се понесе напред на безредни вълни. „Богове на бездната. Пеперуди.“

— Всички вие сте д’айвърс. Всички сте едно нещо, едно същество — мухите, скакалците, пеперудите — и тази пустиня е обиталището ви. — Спомни си костите на границата. — Тази пустиня… вие сте я направили.

Пеперудите го достигнаха и запърхаха около него — толкова много, че вече не можеше да види земята в краката си. Трескавият полъх на крилата им изсуши потта му и той затрепери.