Стивън Ериксън - Сакатият бог

Поляната се изпълни със сила, излъчване, което изтласка мръсното проклятие на този свят, всички ликуващи гримаси на злото, тържествувало тук, бяха пометени. Отхвърлени.

Спомни си как седи край лагерен огън, заслушан в приказките на Харло и откъслеци от думите се върнаха в ума му. Лицето отсреща, издължено и потръпващо зад пламъците. „Войната, Грънтъл. Харесва ли ни, или не, тя тласка цивилизацията.“ И кривата усмивка след това.

— Чуваш ли това, Трейк? Току-що проумях защо ме дари с този дар. Всичко е изгода при теб. Едната ръка благославя, другата чака отплатата. И ще ти се плати, все едно как. Все едно как.

Двадесет и един безмълвни воини вече стояха пред него — здрави и изцерени, с блеснали очи. Можеше да е жесток и просто да ги вземе със себе си.

— Трябва да се е погрижил да можете да ме разбирате. Поне така мисля.

Те кимнаха колебливо.

— Добре. Можете да останете тук. Можете да се върнете при своите — ако все още са останали живи. Можете да се опитате да отмъстите на тези, които са ви убили. Но знайте, че ще загубите. Срещу злото, сполетяло земята ви, сте обречени.

— Вие сте воини. Тръгнете ли с мен, знайте, че ни чака битка. Това е нашият път. — Замълча и плю настрани. — Има ли величие във войната? Елате с мен и нека разберем.

Когато пое на път, двадесет и един воини го последваха.

А щом пробуди силата в себе си, се стекоха жадно около него. „Това, приятели мои, се нарича преобразяване. А това, приятели мои, е тяло на тигър.“

„Доста голямо.“

Тримата чудато облечени странници, които намериха по пътя напред, едва имаха време да вдигнат криваците си, преди Грънтъл да връхлети сред тях. Когато продължи напред, от тримата бледи мъже не беше останало много и той усети ликуването на спътниците си, и не остана чужд за него. „Само едно нещо може да се направи със злото. Да го стиснеш с челюстите си и да го съкрушиш.“

А след това напуснаха света.

„Що за място изхвърля кости като плавей по бряг?“ Маппо присви очи към плоската ослепително бяла ивица напред. Кварц и гипс бяха осеяли безцветната мъртва повърхност като гнезда кактуси. Хоризонтът се простираше равен зад тръпнещите вълни от зной, сякаш тази пустиня стигаше до самия край на света.

„Трябва да я прекося.“

Наведе се, вдигна една дълга кост и я огледа замислено. „Бедерин? Може би. Още неотраснал напълно.“ Взе друга. „Вълча или кучешка челюст. Тази пустиня е била прерия някога. Какво се е случило?“ Костите паднаха и изтракаха. Маппо бавно се изправи и си пое дъх. „Мисля… Мисля, че се уморих да живея. Омръзна ми. Нищо вече не е като някога. Пукнатини се появяват, признаци, че нещата се разпадат. Отвътре. В самото ядро на духа ми.“

„Но трябва да свърша още едно нещо. Само още едно нещо остана и след това мога да приключа с всичко това.“ Усети, че се е отнесъл, не за първи път. Отново бе намерил онова място, където всяка мисъл дрънчеше като вериги и можеше само да се влачи в кръг, бремето им да отнема силата му и волята да продължи напред.

„Едно нещо остана. Всичко опира до това да овладееш ресурсите. Да съхраниш волята си. Да си проправиш пътя през всички горчиви истини. Можеш да живееш толкова дълго, Маппо. Нямаш друг избор освен да живееш толкова дълго, иначе всичко това ще се окаже напразно.“

„Виждам края на света. Чака ме.“

Затегна ремъците на торбата си и тръгна. „Това е само една пустиня. Преминал съм много истини през живота си. Няма да огладнея. Няма да ожаднея, а каквото и изтощение да ме споходи, просто ще свърши, когато всичко свърши.“

С всяка стъпка нервите му сякаш се стягаха от отвращение. Това място беше увредено, огромна рана върху земята. И въпреки всичката смърт, очертала странния бряг на пустинята зад него, тук имаше живот. Враждебен, омерзителен живот. И този живот имаше цел .

„Усещаш ме, нали? Аз те оскърбявам. Но не това е желанието ми. Остави ме да премина и ще приключим един с друг.“

Наоколо забръмчаха мухи. Той тичаше в лек тръс и дишаше дълбоко и ритмично. Насекомите не изоставаха и се трупаха все повече. „Смъртта не е наказание. Тя е освобождение. Виждал съм го през целия си живот. Въпреки че не я желаех, въпреки че си казвах неща, които уж доказват обратното. Всяка борба трябва да свърши. Вечен ли е покоят, който идва след това? Съмнявам се. Съмнявам се, че изобщо ще се измъкнем толкова лесно.“

„Чувствам отсъствието ти, Качулати. Кой ни очаква сега отвъд портата? Толкова много злочестина идва от това да знаем, че всеки от нас трябва да я премине сам. За да разберем след това, че щом я преминем, оставаме сами — не, това е твърде непоносимо.“