Стивън Ериксън - Сакатият бог

Нищо величаво нямаше в провала. Килава бе научила това много, много отдавна. Отминаването на един век винаги бе свързано с разпад, с последна въздишка на умора и примирение. Беше видяла как родствениците й бяха изчезнали от света — продажният фарс, наречен Т’лан Имасс, едва ли тежеше повече от прах на везните на оцеляването — и добре разбираше тайните желания на Олар Етил.

Може би вещицата щеше да успее. Духовете знаеха, узряла бе за избавление.

Килава бе излъгала. Онрак, Удинаас, Улшун Прал и неговия клан. Не беше имало избор. Оставането и тук щеше да ги убие всичките, а тя нямаше да приеме това на съвестта си.

Когато раната се отвореше, Елейнт щяха да нахлуят в този свят. Нямаше никаква надежда да бъдат спрени. Тиам не можеше да се отрече, не и при това, което предстоеше.

Единственото неизвестно за нея бе Сакатия бог. Форкрул Ассаил бяха съвсем ясни, подчинени на безумието на окончателните аргументи също като Тайст Лиосан. Близки духом бяха. А тя вярваше, че знае какво възнамерява да направи брат й, и щеше да го остави, и ако благословията й означаваше нещо, добре, имаше я, даваше му я с цялото си сърце. Не, Сакатия бог бе единствената сила, която я безпокоеше.

Помнеше болката на земята, когато го бяха смъкнали от небето. Помнеше яростта му и агонията му, когато бе окован. Но боговете не бяха приключили с него. Връщаха се отново и отново, съкрушаваха го, осуетяваха всеки негов опит да намери място за себе си. И да зовеше за справедливост, никой не го слушаше. И да виеше в злочестото си страдание, те просто обръщаха гръб.

Но Сакатия бог не бе единственият, подложен на това пренебрежение. Светът на смъртните бе пълен със също толкова наранени като него, също толкова прекършени и забравени. По този начин всичко, в което се беше превърнал — самото му място в пантеона, — бе създадено от самите богове.

И сега те се страхуваха от него. Сега бяха решили да го убият.

„Защото боговете няма да отвърнат на тленното страдание. Твърде много… работа.“

Трябваше да знае какво възнамеряват — сигурна беше в това. Трябваше отчаяно да търси изход, спасение. Независимо от всичко нямаше да умре без борба. Не беше ли точно това смисълът на страданието?

Котешките й очи се присвиха към портала. Старвалд Демелайн бе огненочервена резка в небето, растяща и все по-нажежена.

— Скоро — прошепна тя.

Щеше да побегне пред тях. Да остане тук бе твърде опасно. Унищожението, което щяха да донесат на този свят, щеше да надмине дори мечтите на Форкрул Ассаил. А след като излетят над тленния свят, толкова претъпкан с жалките човешки същества, щеше да има касапница в колосални мащаби. Кой можеше да им се противопостави? Усмихна се при тази мисъл.

— Те са малко, нали? Твърде малко. Не, приятели, оставете ги да се развихрят. Тиам трябва да се прероди, да се изправи срещу своя най-древен враг. Хаос срещу ред, нищо по-просто от това. Не заставайте на пътя им — никой от вас не би могъл да се надява да го преживее.

А децата и?

— Скъпи братко, да видим, а? Сърцето на вещицата е разбито и тя ще направи всичко, което е по силите й, за да го изцери. Презирай я, Онос — духовете знаят, тя не заслужава нищо друго, — но не я пренебрегвай. Недей.

Изглеждаше много сложно.

Килава Онасс погледна нагоре към раната.

— Но не е. Изобщо не е.

В Дома Кетъл — дома на котела — изпращя камък и я стресна. Ръждиви мъгли се завихриха от срутените стени.

— Несъвършена беше Кетъл, с недостатъци. Твърде слаба, твърде млада. — Какво наследство може да се намери у дете, оставено само, изоставено на съдбите? Колко истини се криеха в малките разпръснати кости? Твърде много, за да е поносима самата мисъл за тях.

Още един камък изпращя и звукът отекна като скършена верига.

Килава отново се загледа в портала.

Грънтъл се смъкна до огромната канара под жаркото слънце, отпусна глава върху топлия камък и затвори очи. „Инстинктът е мръсна работа.“ Богът, който го бе прокълнал, бе като изгарящо присъствие вътре в него, изпълваше го с непонятна настойчивост. Нервите му бяха изопнати. Беше капнал от изтощение.

Пътувал беше през неизброими светове в отчаяния си стремеж да намери най-бързия път, който да го отведе… къде? „Портал. Бедствие, което всеки момент ще се развихри. От какво толкова те е страх, Трейк? Защо не можеш просто да ми кажеш, жалък дъвчещ плъхове кучи сине? Покажи ми враг. Покажи ми някой, когото мога да убия заради тебе, след като това е единственото, което те радва.“