Стивън Ериксън - Сакатият бог

Тъй че пееше. Песен на знаещата. Най-силната песен от всички.

Беше им останал ден, най-много два.

„Това ли исках? Всяко пътуване трябва да свърши. Тук не е останало нищо освен краища. Никакви начала не са останали. Тук нямаме нещо освен нокти.“

— Бадале. — Думата бе тиха като смачкан плат и тя усети как забърса сетивата й.

— Рут.

— Не мога повече.

— Но ти си Рут. Главата на змията. И Хелд, която е езикът.

— Не. Не мога. Ослепял съм.

Тя се обърна и огледа старческото му лице.

— Подути са. Затворени са, Рут. Това е за да ги пази. Очите ти.

— Но не мога да виждам.

— Няма нищо за виждане, Рут.

— Но не мога да водя.

— За това няма по-добър от теб.

— Бадале…

— Дори камъните ги няма. Просто върви, Рут. Пътят е чист. Докъдето мога да видя, пътят е чист.

От устата му се изтръгна хлип. Мухите налетяха и той се преви, закашля и повърна. Залитна и тя го задържа да не падне. Рут се изправи и стисна здраво Хелд. Бадале чу тихия хленч и на двамата.

„Никаква вода. Това ни убива сега.“ Примижа и погледна назад. Садик не се виждаше никакъв — беше ли паднал вече? Ако беше, толкова по-добре, че не го беше видяла. Други лица, смътно познати, се взираха в нея и Рут и чакаха Змията да започне да пълзи отново. Стояха изгърбени на място и се олюляваха. Стояха с превити рамене и издути кореми, сякаш щяха всеки момент ще изтърсят бебе. Очите им бяха бездънни езера и мухите се събираха да пият от тях. Язви покриваха носовете, устите и ушите. Кожата на бузите бе пропукана и лъснала под ивиците полепнали мухи. Много бяха оплешивели, с окапали зъби и кървящи венци. И не само Рут беше сляп.

„Нашите деца. Виж какво им направихме. Нашите майки и бащи ни оставиха на това, а сега и ние на свой ред ги оставяме. Нямат край поколенията на глупавите. Едно след друго и след друго, и в някакъв момент всички сме започнали да кимаме и да мислим, че така е трябвало и трябва да бъде, тъй че дори не се опитваме да променим нещата. Всичко, което предаваме на децата си, е същата глупава усмивка.“

„Но аз имам нокти. И ще съдера от лицата ви тази усмивка. Заклевам се.“

— Бадале.

Беше започнала да пее на глас. Без думи, тихо отначало, а след това гласът й започна да става по-силен и плътен. Докато не започна да усеща в себе си повече от един глас, докато всеки от тях не започна да се влива в песента. Да изпълва въздуха. Песента, в която се вливаха, бе песен на ужас — усещаше как нараства силата й. Как расте.

— Бадале?

„Имам нокти. Имам нокти. Имам нокти. Покажи ми онази глупава усмивка още веднъж. Покажи ми я, моля те! Дай ми да я съдера от лицето ти. Дай ми да забия ноктите си дълбоко, да остържат чак зъбите ти! Дай ми да усетя кръвта и ми дай да чуя как се цепи месото и ми дай да погледна в очите ти докато ти срещаш моите и ми дай да имам нокти да имам нокти да имам нокти…“

— Бадале!

Някой я удари, събори я. Замаяна, тя зяпна лицето на Садик — кръглото му сбръчкано лице. И от очите му потекоха червени сълзи през прахта, полепнала по набръчканите му страни.

— Не плачи — прошепна му тя. — Всичко е наред, Садик. Не плачи.

Рут коленичи до нея и зашари с ръка, пръстите му забърсаха челото й.

— Какво направи?

Тонът му я стъписа. „Платът е разкъсан.“

— Твърде слаби са — каза тя. — Твърде слаби, за да изпитат гняв. Затова го изпитах заради тях — заради всички вас… — Замълча. От пръстите на Рут капеше кръв. Усещаше парчетата кристали, впити в гърба й. „Какво?“

— Ти ни задвижи — каза Садик. — Това… болеше.

Чак сега чу стоновете. Змията се гърчеше от болка.

— Тръгнах… Тръгнах да търся.

— Какво? — попита Рут. — Какво да търсиш?

— Нокти.

Садик поклати глава.

— Бадале. Ние сме деца. Нямаме нокти.

И тогава слънцето помръкна и тя примижа нагоре покрай Садик. Но пеперудите ги нямаше. „Мухи, виж всички тези мухи.“

— Нямаме нокти, Бадале.

— Прав си, Садик. Нямаме. Но някой има.

Силата на песента все още се беше вкопчила в нея, яростна като закана. „Някой има.“

— Водя ни там — каза тя и се вгледа в широко отворените очи на Садик.

Той се отдръпна и я остави да се взре в небето. Мухи, кипнали като огромен облак, черен като Бездната. Бадале се вдигна на крака.

— Хвани ръката ми, Рут. Време е да вървим.

Стоеше присвита и загледана нагоре към портала. Рухналите развалини на Дома Кетъл под него сякаш бяха смачкани от нечия пета. Нещо подобно на кръв се процеждаше от корените й и изравяше дерета надолу по склона. Вярваше, че е мъртва, но, разбира се, нямаше как да е сигурна.