Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Всички ние на долницата, аз, Сторми, Трут и онзи Трелл. Искахме две издъхващи животни да се съживят. Трут — той плачеше, но ние знаехме за какво е всичко. Знаехме го, защото го изпитвахме. Толкова много ни бяха отнети този ден. Колтейн. Бълт. Лъл.“

„Дюйкър… богове, когато го намерихме разпънат така, в края на пътя, закован на последното ужасно дърво… не, не можехме да кажем на Трут за това. Затаихме го от него, аз и Сторми — но онзи Трелл ни разбра. И толкова по-добре, че си замълча.“

„Спасихме живота на две тъпи кучета и това бе като ново разсъмване.“

Погледна Бент в краката си.

— Помниш ли онзи ден, грозен кошмар такъв?

Широката глава се вдигна, движението изпъна разкъсаните устни от кривите зъби, изкълчената челюст, която трябваше уж да придава комичен вид на животното, но вместо това късаше сърцето. „Всичко, което направи в наше име. Толкова верен и храбър. И въпреки това не успя да ги защитиш. Щеше ли да си по-щастлив, ако те бяхме оставили да умреш? Да освободиш духа си да тича с онези, които обичаш?“

„Наранихме ли те в онзи ден? Аз и Сторми, Трут и онзи Трелл?“

— Чувам те — прошепна той, докато гледаше кучето. — Как тръпнеш, когато станеш след поредната нощ върху студената земя. Виждам как накуцваш в края на деня, Бент. — „Ти и аз, двамата се прекършваме. Това пътуване ще бъде нашият край, нали? Ти и аз, Бент. Краят ни.“ — Ще взема страната ти, когато дойде времето. Всъщност ще умра за теб, куче. Това е най-малкото, което мога да направя.

Обещанието звучеше глупаво и той се огледа да се увери, че няма кой да чуе. Единственият друг наблизо бе другото куче, Роуч, което ровеше бясно в някаква миша дупка. Геслер въздъхна. „Но кой казва, че животът ми струва повече от този на кучето? Или че неговият живот струва по-малко от моя? Кой стои и мери тези неща? Боговете? Ха! Добре. Не. Ние, и това е най-жалката шега от всички.“

Усети студа и разкърши рамене.

Бент клекна вляво от него, прозя се и зъбите му изстъргаха.

— Много неща видяхме с тебе, а? — изсумтя Геслер. — Всичкото това сиво по муцуните ни, приятел.

„Пътят за Ейрън. Слънцето беше горещо, но едва го усещахме. Трут пъди мухите от раните. Не ни харесва смъртта. Толкова е просто. Не я обичаме.“

Чу тихи стъпки зад себе си, обърна се и видя приближаващата се дестраянт Калит. Когато седна от другата страна на Бент и отпусна длан на главата му, Геслер потръпна, но кучето не помръдна.

— Не бях виждал Бент да дава да го галят, дестраянт.

— Южно от Стъклената пустиня — заговори тя. — Скоро ще навлезем в родната земя на народа ми. Не моите племена, но наши родственици. Еланите живееха по равнините, обкръжаващи Стъклената пустиня от три страни. Моят клан беше на север.

— Значи не можеш да си сигурна, че всички са мъртви — тези на юг.

Тя поклати глава.

— Сигурна съм. Убийците с глас от Коланси избиха и последния от нас. Тези, които не умряха от сушата, искам да кажа.

— Калит, щом ти си се измъкнала, успели са и други.

— Дано да не са — прошепна тя и се захвана да разтрива кучето браничар по раменете, по гърба и бедрата, и тихо и монотонно зареди нещо на своя език. Бент бавно затвори очи.

Геслер я гледаше, зачуден какво ли трябва да означава отговорът й. Изшепнат като молитва.

— Изглежда — промълви той след малко, — че нас, оцелелите, ни мъчи едно и също.

Тя вдигна очи и го погледна.

— Затова двамата с Щит-наковалня непрекъснато се карате. Все едно да гледаш как умират децата ти, нали?

Болката го жегна отвътре и той извърна лице.

— Не знам защо адюнктата го иска така, но знам защо таи всичко в себе си. Тя няма избор. Може би никой от нас няма — ние сме каквото сме и никакви приказки или обяснения няма да променят нищо.

Бент вече лежеше отпуснат и дишаше бавно в съня си. Калит отдръпна ръцете си.

— Току-що отне болката му, нали?

Тя сви рамене.

— Народът ми гледаше такива животни. Като деца всички учехме песните на мира.

— Песните на мира — повтори Геслер замислено. — Би било хубаво да се чуят още няколко от тях на този свят, нали.

— Няма да е скоро, боя се.

— Те просто те намериха, нали? Докато търсеха хора, които да ги поведат.

Тя кимна и изправи рамене.

— Не беше честно. Но се радвам на това, Смъртен меч. — Обърна се към него. — Наистина. Радвам се, че срещнах и теб. И Сторми — и тези кучета. Дори за Гръб.

„Но не за Синн. Никой не се радва на Синн. Горкото момиче — сигурно и самата тя го знае.“

— Тя изгуби брат си — рече той. — Но може да е превъртяла много преди това. Беше въвлечена в един бунт. — Погледна спящия Бент. — Никой не излезе невредим от него.