Стивън Ериксън - Сакатият бог

Но ето, че сега седеше сама под огряното в зелено небе, единствено с дремещия кон за компания, и всичките й лични аргументи бавно заглъхваха, все едно че преминаваше от едно помещение в друго, оставяйки все по-далече зад себе си някаква величествена зала, в която ехти буйният спор. Раздразнението, признак на безсилие, най-после си бе отишло и в тишината напред тя усещаше благодатта на мира.

Изсумтя. Може би всички онези отшелници и аскети бяха по-мъдри, отколкото подозираше. Танакалаян сега стоеше на нейното място, начело на Сивите шлемове, и щеше да ги отведе накъдето пожелае. Беше заварена неподготвена от логиката на аргумента му и като вълк, хванат натясно от хрътки, се оказа съкрушена.

Противоречие. В света на рационалното тази дума бе унищожително обвинение. Доказателство за дефектна логика. Да го разкриеш в позицията на противника бе равносилно на смъртоносен удар и тя си спомни победоносния блясък в очите му в мига, в който удари. Но, чудеше се сега, къде бе престъплението в това най-човешко качество: да носиш в сърцето си противоречие, да го оставиш непредизвикано, неподвластно на примирението. Всъщност да бъдеш две личности едновременно, като всяка е вярна на себе си и не отрича присъствието на другата? Що за необятни закони на космологията бяха нарушени от този човешки талант? Самата вселена ли се беше разцепила? Реалността ли бе объркала пътя си?

Не. Всъщност като че ли единственото владение, където противоречието имаше някаква сила, бе тъкмо владението на рационалния аргумент. И, призна Кругава, беше започнала да се съмнява в самопровъзгласеното достойнство на това владение. Разбира се, Танакалаян щеше да твърди, че ужасното й престъпление е довело Сивите шлемове на Периш до криза. На чия страна щяха да застанат те? Как можеха да служат на повече от един господар? „Няма ли да се бием за Вълците? Няма ли да се бием за Дивото? Или ще коленичим пред някаква жалка смъртна жена? Тази криза, Кругава, бе причинена от теб.“ Или думи в същия дух.

Може би беше точно така — причинена от нея. И все пак… В самата нея не бе имало никакъв конфликт, никаква назряваща буря. Беше избрала да тръгне редом до Тавори Паран. Заедно бяха прекосили половин свят. И, Кругава бе сигурна, в самия край щяха да са останали редом една до друга, две жени срещу бушуващия пожар. В този момент успехът или провалът щяха да изгубят всякакво значение. Триумфът беше в това да стоиш. „В упорството. Защото то е същината на самия живот. Човешко и диво, в този момент всички сме едно и също. Противоречие ли, Танакалаян? Не. Бих искала да ти покажа този последен дар. Човешко и диво, всички сме едно. Бих показала на вълчите богове истината за това. Все едно дали я харесват, или не.“

„И това твое противоречие, Щит-наковалня, би изчезнало като облаче дим.“

„Какво търсех в нашата вяра? Исках да поправя невъзможната криза, която е нашият култ към Дивото, нашето боготворене на всичко, което сме оставили зад себе си и към което никога не можем да се върнем. Търсех примирение. Приемане на жестокото противоречие на нашия човешки живот.“

Но след това адюнктата я бе отхвърлила. Имаше една стара поговорка сред перишите, че стая пълна с жени е представата на продавача на ножове за рая. „Ще има предателство.“ О, да, как ли не. Предателство. Толкова неочаквано, толкова болезнено, че Тавори като нищо можеше да е прерязала гърлото на Кругава и да гледа как кръвта й изтича на пода на командната палатка.

А сега Смъртният меч бе изгубена.

„Противоречие. Само достойното ли си готов да избереш да прегърнеш, Щит-наковалня? Тогава това, което правиш, не е прегръдка. Това е награда. И ако това, което ще опиташ, е само вкусът на добродетелни души, как изобщо ще намериш силата да надвиеш пороците в собствената си душа? Щит-наковалня Танакалаян, чакат те трудни времена.“

Седеше сама, навела глава, плътно загърната с коженото наметало. Оръжията оставени настрана, вързаният кон — зад нея. „Рун’Турвиан, къде си, стари приятелю? Ти отказа прегръдката му. Душата ти е оставена да скита където пожелае. Вървял ли си с мен? Можеш ли да чуеш молитвата ми?“

„Бях предадена и предадена отново. Ако съм жестока, то ненавременната ти смърт би могла да бележи първото от трите. И навсякъде около себе си виждам… противоречие. Ти беше дестраянтът. От теб идва гласът на нашите богове. Но сега псетата не могат да ни кажат нищо, защото ти си безмълвен. Сивите шлемове се водят от Щит-наковалня, който се е самоизбрал за единствен съдник за праведност. Заклех се да служа на адюнкта Тавори Паран, само за да бъда прогонена от нея.“