Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Други идеи?

— Повече, отколкото смея да изброя. — Дъхът изригна студен от ноздрите му. — Време е да предложа съвет, все едно дали го харесваш, или не. Знам, че си се обрекла на този риск и че каквото и да кажа, няма да те разубеди — предстои ни да воюваме срещу Форкрул Ассаил. — Изгледа я с присвити очи. — Искала си това от дълго време. Виждам истината. Но чуй, има времена, когато един избран курс започва сам да набира сила. Инерция, която ни помита всички по пътя си. Огнекоса, тази река, на която сме, изглежда съвсем спокойна. Засега. Но течението се усилва и усилва и скоро ще е твърде късно дори да потърсим спасителния бряг.

— Чудесно слово, Спакс. Бойният главатар на гилките съветва за предпазливост. Отбелязваме го. — Изправи се рязко. — Моята Четиринадесета дъщеря не е от тези, които можеш да въргаляш зад багажната палатка. Като оставим това, не мисля, че тя е поканила онзи немрящ Джагът в съюза ни — по-скоро подозирам, че е нямала какво да каже по въпроса.

— И течението става неудържимо.

Тя го изгледа.

— Иди до ледерийския лагер. Уведоми принц Брис за този обрат на събитията.

— Сега ли?

— Сега.

— А перишите?

Кралицата се намръщи, след това поклати глава.

— Няма да наредя един от малкото ни здрави коне да тича до смърт само за да отнесе вестта на Сивите шлемове. Не знам какво се опитват да докажат с тази бясна скорост…

— Аз знам.

— Нима? Много добре, Спакс, да го чуем.

— Опитват се да ни направят незначителни, Огнекоса. Теб, Брис, и особено К’Чаин Че’Малле.

— Искат славата за себе си?

— Щит-наковалня Танакалаян. — Изсумтя отвратено. — Той е млад и има твърде много да доказва. Но не това ме притеснява, ваше величество. Вече не вярвам на мотивите му — не бих могъл да твърдя, че целта, към която се стреми, изобщо е свързана с целта на адюнктата. Тези Сиви шлемове, те са аватарите на войната, но служат не на войната между хората, а на войната на природата срещу хората.

— Значи е по-голям глупак, отколкото изобщо можем да си представим — каза Абрастал. — Той не може да спечели тази война. Природата не може да спечели — никога не е печелила.

Спакс помълча за миг, а след това каза тихо:

— Убеден съм, че е обратното, ваше величество. Това е война, която ние не можем да спечелим. Всички наши победи са временни — не, илюзорни. Накрая губим, защото дори печелейки все пак губим .

Абрастал излезе. Спакс повдигна вежди и я последва.

Навън, под огряното в зелено нощно небе, покрай двамата стражи.

Тя тръгна през централния кръг между офицерските палатки, после покрай кухненските биваци, ямите за смет, редиците нужници. „Като обелване на подредената фасада, вече надолу сред мръсната смет, която оставяме. Ах, Огнекоса, не съм толкова сляп да пропусна смисъла на тази разходка.“

Заведе го извън североизточните постове и спря. За да стигне Спакс до лагера на ледериите, трябваше само да продължи на север и леко да възвие на запад. Виждаше мъждукащата светлина от позицията на принца.

Абрастал се обърна на изток, където точно зад ивицата бяла кост на Стъклената пустиня имаше море от ярки блещукащи звезди, окъпани в нефритена светлина.

— Пустинните земи — промълви тя.

— Ваше величество?

— Кой спечели тук, Спакс?

— Както виждаме, никой.

— А в Стъклената пустиня?

Той примижа.

— Ранява окото, Огнекоса. Кръв е пролята там, мисля. Безсмъртна кръв.

— Би ли приписал това престъпление на хората?

Той изсумтя.

— Ето, че цепите косъма на две, ваше величество. Врагът на природата е своенравният ум, защото от това своенравие идва арогантността…

— И презрението. Боен главатар, в такъв случай, изглежда, ще се изправим пред ужасен избор. Заслужава ли да бъдем спасени? Ти? Аз? Моите деца? Народът ми?

— Да не би решимостта ви вече да е разколебана?

Тя се обърна към него.

— А твоята?

Спакс зачеса брадата си с две ръце.

— Всичко онова, което каза Кругава, когато я изгониха. Премислял съм го много пъти. — Намръщи се. — Изглежда, че дори и Спакс от гилките може да ревизира възгледите си. Време на чудеса, явно. Мисля, че ще предпочета да го видя ето така: щом природата трябва да спечели накрая, то нека смъртта на нашия вид да е сладка и бавна. Толкова сладка и толкова бавна, че дори да не го забележим. Нека изчезнем и се стопим в своята тирания, от свят до континент, от континент до страна, от страна до град, от град до квартал, до дом, до земята под краката ни, и най-сетне до безсмислените триумфи в черепите на всеки от нас.