Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Нищо не е както изглежда…“

Затаи дъх. „Ледът на повърхността на езерото изглежда здрав и можем да се плъзгаме бързо от едно място на друго. Но ледът е тънък и това е опасността, цената на невниманието. Не оспорвах ли престъпното в противоречието?“

Стана и се обърна към Стъклената пустиня.

— Адюнкта Тавори — прошепна Кругава. — Твърде уверено ли съм се плъзгала по леда? Ако не съм обезпокоена от собствените си противоречия, защо избирам да гледам на твоите като на престъпление? Като на предателство?

„Онзи Боен главатар на гилките — той ли говореше, че Тавори се е предала на отчаяние? На очакванията си за провал? На желанието си да ни спести засвидетелстването на този провал?“

„Или не е нищо повече от това, което каза тя: тактическа необходимост?“

— Дестраянт — стари приятелю. Моите хора ли ще се окажат предателите? Ние ли ще се окажем ножът, който фатално поразява Тавори Паран и нейните малазанци? Рун’Турвиан, какво трябва да направя?

„Би могла да препуснеш назад до лагера, жено, и да забиеш една педя студено желязо в кучия син.“

Тя поклати глава. Сивите шлемове спазваха твърди закони и нямаше да позволят да бъдат водени от убиец. Щяха да я екзекутират. „Но поне няма да има Танакалаян. Кой би поел командването? Хевет, Ламбат? Но пък как ще се чувстват, обвързани с намеренията на последния си командир?“

„Чуй се, Кругава! Наистина мислиш за убийство на свой събрат, Сив шлем!“

Не, това беше грешната посока, грешният път. Щеше да остави перишите на съдбата, която им е намерил Танакалаян. Но измяната — е, това нямаше да бъде приписано на нея.

Извърна лице към Стъклената пустиня. „Ще ида при нея. Ще я предупредя.“

„И ще стоя до нея до самия край.“

Всякакво съмнение изчезна и тя стана и взе оръжията си. „Виждаш ли колко чист е станал ледът, Рун’Турвиан? Мога да видя дебелината му. По това цяла армия би могла да премине без страх.“

Кругава вдиша дълбоко студения нощен въздух и се обърна към коня си.

— Ах, приятелю, още едно нещо остана да те попитам…

Ве’Гат стояха отпуснали глави, сякаш съзерцаваха безжизнената земя в краката си, но Геслер знаеше, че просто спят така — или по-скоро почиват, защото, доколкото можеше да прецени, огромните воини влечуги никога не затваряха очи. „Като да командваш десет хиляди хрътки. Но тия са по-умни от хрътки, което го прави още по-лошо.“ Крилата на Ловците К’елл оставаха много извън лагера, като че ли неуязвими за трудностите с храна, вода и почивка — издръжливостта им го караше да се чувства мек. „Но не толкова мек като Сторми. Чуй как хърка кучият му син — сигурно могат да го чуят чак в ледерийския лагер.“

Знаеше, че трябва да спи, но го бяха споходили лоши сънища. Неприятни. Достатъчно притеснителни, за да го изкарат от кожените завивки, макар утрото все още да беше на две камбани време. Сега стоеше и гледаше струпаните легиони на Ве’Гат. Бяха спрели в строй, като унили статуи, сиви като потъмняло желязо под зловещото нощно небе.

Беше паднал сломен на колене сред безброй разкъсани тела. Кръвта се беше просмукала през гамашите му и вече засъхваше по кожата на коленете и прасците му. Някъде извираше огън от самата скала и към небето се къдреха облаци смъртоносни газове… а в онова небе, щом се взря нагоре, видя… нещо . Облаци? Не можеше да е сигурен, но имаше нещо чудовищно в тях, нещо, което разкъсваше гърдите му като нокти. Беше зърнал движение, все едно самото небе дишаше. „Портал? Би могло. Но никой портал не би могъл да е толкова голям. Обхващаше цялото небе. И защо имах чувството, че аз съм виновен за това?“

Можеше да е изкрещял в този момент. Достатъчно, за да се събуди. Беше останал да лежи под кожите плувнал в пот и разтреперан. Близките редици на Ве’Гат се раздвижиха — миризмите на злочестината му бяха разбудили спящите К’Чаин Че’Малле.

Армия, спряла на лагер без кухненски огньове, без палатки, без въжените заграждения за животни или тълпата цивилни. Не изглеждаше правилно. Всъщност изглеждаше нереално .

Уикският браничар, Бент, ги беше намерил. Смазана муцуна, едното око размътено, лъсналите натрошени зъби — никога не беше виждал толкова много рани по едно животно. Но щом звярът се приближи, Геслер си спомни един късен следобед на пътя за Ейрън.

„Търсехме оцелели. И каква жалка гледка беше това — две проклети кучета. Сред толкова трупове, споменът ме гложди до ден-днешен. Две проклети кучета.“

„А после онзи Трелл, там на фургона.“