Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Това не са думи на воин.

Тонът й беше рязък. Той кимна в тъмното.

— Ако е истина и Сивите шлемове се стремят да бъдат мечовете на възмездието на природата, то Щит-наковалня не е разбрал. Откога природата се интересува от възмездие? Огледайте наоколо. — Спакс махна с ръка. — Тревата израства отново там, където може. Птиците свиват гнездо, където могат. Почвата диша, когато може. Тя просто продължава, ваше величество, по единствения начин, който познава — с това, което е останало.

— Също като нас — промълви тя.

— Може би точно това Кругава можа да види ясно, а Танакалаян не може. Когато воюваме срещу природата, ние воюваме срещу себе си. Няма разлика, никаква разделителна линия, никакъв враг. Ние поглъщаме всичко в страст към самоунищожение . Сякаш това е единственият дар на разума.

— Единственото проклятие, имаш предвид.

Той сви рамене.

— Предполагам, че има дар в това да можеш да видиш какво правим дори докато го правим. И с виждането стигаме до разбиране.

— Знание, което избираме да не използваме, Спакс.

— Нямам отговор на това, Огнекоса. Пред нашето бездействие съм безпомощен като всеки друг. Но е възможно всички да се чувстваме така. Колкото и да сме умни поотделно, заедно ставаме глупави, изумително глупави. — Отново сви рамене. — Дори боговете не могат да ни намерят изход през това. А и да го бяха намерили, нямаше да ги слушаме, нали?

— Виждам лицето й, Спакс.

„Лицето й. Да.“

— Не е кой знае какво лице, нали? Толкова простовато, така… безжизнено.

Абрастал потрепери.

— Намери друга дума, моля те.

— Студено тогава. Но тя не полага никакво усилие, нали? Нищо величествено в облеклото й. Нито един накит. Никаква боя на лицето й, или на устните й, а косата й — толкова къса, толкова… ах, ваше величество, защо това изобщо ме безпокои? Но ме безпокои и не знам защо.

— Нищо… величествено — повтори замислено Абрастал. — Ако това, което казваш, е истина — и да, и на мен така ми се струва, — тогава защо щом я погледна виждам… нещо…

„Което не видях преди. Или което не разбрах. Все израства в ума ми, тази адюнкта Тавори.“

— Благородно.

Тя ахна.

— Да!

— Тя не воюва срещу природата, нали?

— Толкова ли е просто? Това ли е всичко?

Спакс поклати глава.

— Ваше величество, казвате, че непрекъснато виждате лицето й. Същото е и с мен. Обсебен съм и не знам защо. Рее се зад очите ми и се взирам в него отново и отново, сякаш очаквам. Очаквам да видя изражението, което ще придобие, онова единствено изражение на истината. Идва. Знам го и затова я гледам, и не мога да престана да я гледам.

— Тя смути всички ни — каза Абрастал. — Не допусках, че мога да се чувствам толкова обезпокоена, Спакс. Не е в нрава ми. Като някой древен пророк, тя всъщност ни отведе в пустошта.

— Докато ни доведе до дома.

Абрастал се обърна и пристъпи към него, с блеснали очи.

— А ще го направи ли?

— В онова благородство, Огнекоса — отвърна той шепнешком, — намирам вяра. — „Срещу отчаянието. Като Кругава. И в малката длан на адюнктата, като зрънце, чакащо да бъде посято, има състрадание.“

Видя как се разшириха очите й, а след това ръката й бе зад главата му и тя го притегли към себе си. Една силна целувка и го избута назад.

— Става студено — каза и тръгна към лагера. През рамо добави: — Би трябвало да можеш да стигнеш до лагера на ледериите преди разсъмване.

Спакс зяпна след нея. „Добре, изглежда, ще го направим в края на краищата. Качулатия, богът на смъртта, стоеше пред мен и говореше за страх. За страха на мъртвите. Но ако мъртвите познават страха, каква надежда имаме ние?“

„Тавори, бог ли стои в твоята сянка? Готов да ни предложи дар заради жертвата, която ще направим? Това ли е твоята тайна, нещото, което отнема целия ти страх? Моля те, наведи се и ми я прошепни.“

Но онова лице, там зад очите му, беше далечно като самата луна. И ако боговете дойдеха накрая да се струпат около нея, щяха ли и те да гледат в почуда крехката магия в шепата й? Щеше ли да ги изплаши?

„След като толкова плаши всички нас?“

Погледна нагоре към мъртвите звезди, поднесени като свещен дар от Стъклената пустиня. „Тавори, блестиш ли вече ярко сред тях, само още една от падналите?“ И щеше ли да дойде време, когато костите й щяха да допълзят до този бряг, за да се съберат с другите? Спакс, Бойният главатар на гилките на Баргаст, потръпна като дете, оставено голо в нощта, и се отправи към лагера на ледериите.

Винаги беше смятала идеята за самонаказание за жалко самоизвинение и онези, които бяха тръгнали в тази посока, избирайки самотата и самоотричането в някоя далечна пещера или схлупена колиба, не бяха за нея нищо повече от страхливци. Етиката на света принадлежеше на обществото, на тази отчаяна вихрушка от отношения и връзки, където логичният аргумент и страстните чувства водят вечна война.