Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Хм. Може ли едно такова лично нещастие да изложи някой друг на риск?

— Би могло, Брис. Добре, че ме взе с теб, нали?

Той легна до нея.

— Какво стана с онази свенлива боязлива жена, която направих моя Атри-Цеда?

— Ти я съблазни, глупако.

— Блудния да ме бутне дано!

Тя се смъкна на колене с клюмнала глава, дишаше задъхано. Спакс навлече гамашите и се отдръпна от постелята в дъното на палатката.

— Най-хубавият десерт на света — подхвърли през рамо. — Бягай сега. Трябва да видя майка ти, а ако те мерне наблизо, ще разбере.

— И какво от това? — сопна се Спултата. — Не че и тя си е отваряла краката на теб, нали?

— О, и още как — изсумтя Спакс. — Като кралска хазна.

— Не си достатъчно хубав. И миришеш.

— Мириша като гилк от Бялото лице на Баргаст, жено, и едва ли си се оплаквала.

Тя стана и заоправя туниката си.

— Сега го правя.

— Майка ти става все по-грижовна към дъщерите си — рече той и зачеса с две ръце брадата си. — Духове на бездната, този прах влиза навсякъде.

Спултата се шмугна покрай него без повече приказки. Той погледа след нея, докато се скри в нощта, а след това тръгна покрай снабдителната палатка на кралския обоз. Отсреща бе палатката на кралицата, с двама стражи пред входа.

— Готова ли е за мен? — попита ги Спакс.

— Много късно е за това — отвърна единият, а другият се изсмя. Отдръпнаха се да го пропуснат. Той влезе в преддверието и после и във вътрешното помещение.

— Може ли да ходи? — попита кралицата.

— Ваше величество?

Абрастал допи останалото вино и вдигна бокала.

— Този ми е третият. Не чакам с особено нетърпение това, а това, че трябваше да слушам как една от дъщерите ми врещи като мирид с ръката на пастира на задника й, едва ли подобри настроението ми.

— Не е научена как го правят истинските мъже — отвърна Спакс. — Къде ме искаш сега?

Абрастал посочи единия ъгъл на палатката.

— Там. С извадени оръжия.

Бойният главатар вдигна вежди, но си замълча и отиде където му показаха.

— Това ще е нещо като портал — обясни Абрастал. — Може да преминат разни неща, а още по-лошото е, че ще ни е трудно да разберем какво виждаме — между нас ще има було. Ако положението се влоши, може да се разкъса било от онова, което е от другата страна, или ако ти преминеш.

— Аз да премина? Ваше величество…

— Млък. Наела съм те и ще правиш каквото ти се каже.

„Блатни говна, наистина сме й развалили настроението. О, добре.“ Извади дългите си ножове и се присви в готовност.

— Ако знаех, щях да си взема брадвите.

— Какво ти казват шаманите ви, Спакс, за вашите баргастки богове?

Той примига.

— Ами, нищо, Огнекоса. Защо да ми казват? Аз съм Бойният главатар. Занимавам се с военните работи. Всички други глупости са тяхна грижа.

— А те са ли?

— Какво да са?

— Загрижени.

— Те са вещери, винаги са загрижени.

— Спакс…

Той се намръщи.

— Баргастките богове са идиоти. Като шестнайсет деца, заключени в малка стая. Дни наред. Ще започнат да се ядат едни други.

— Значи са шестнайсет?

— Какво? Не. Просто подхвърлих числото ей така — духове на бездната, Огнекоса, непрекъснато ме разбираш буквално — аз съм Спакс, забрави ли? Измислям си неща, за да се забавлявам. Искаш да говоря за моите богове? Ами, по-лоши са от мен. Вероятно са се самоизмислили .

— Какво казват шаманите ви?

Спакс се намръщи.

— Не ме интересува какво казват!

— Толкова ли е лошо?

Той сви рамене.

— Боговете ни току-виж може изведнъж да поумнеят. Може току-виж да осъзнаят, че най-добрият им шанс да оцелеят в това, което предстои, е да си кротуват и да се спотайват. Или пък да изцерят злините на света с една сладка целувка. — Вдигна ножовете си. — Но няма да затая дъх.

— Не им се моли, Спакс. Не и тази нощ, не сега. Разбираш ли ме?

— Не мога дори да си спомня кога за последен път им се молих, ваше величество.

Абрастал си наля четвърти бокал.

— Събери онези кожи там. Ще ти потрябват.

„Кожи?“

— Огнекоса, аз…

Тъмно петно зацапа пространството в центъра и миг след това от него изригна убийствено студен въздух и покри със скреж всичко. Дробовете на Бойния главатар пареха при всеки дъх. Грънците, струпани пред едната стена, се пропукаха, натрошиха се и съдържанието им се изсипа на замръзнали буци.

С насълзените си от болка очи Спакс видя как в мразовитото петно се оформиха фигури. Най-отпред, срещу Абрастал, се появи ниска добре закръглена жена — млада, помисли си той, въпреки че не можеше да е сигурен. „Фелаш. Това ли е тя? Да, трябва да е тя, коя друга да е?“ Вляво от нея стоеше по-висока жена, макар че единствената подробност, която успя да различи, бе нещо като искрящ диамант на челото й, от който се изливаха необичайно пъстри цветове.