Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Главата ти се замая, нали?

— Бих могла да изпълзя навън и да повърна всеки момент. Емби, ще се дръпнеш от платнището, нали? Значи малазанска сбруя. Какво може да значи това според теб?

— Ако Прешъс и Араникт намерят начин да си поговорят, може и да разберем.

— Използваме ли изобщо Крепостите, Фейнт?

— Не преднамерено. Не. Майстор Квел разправяше разни истории обаче. Ранните дни, когато нещата са били доста по-диви от това, което ние търпим — когато не са знаели как да контролират или дори да избират порталите си. От време на време някой впряг скачал в някой свят, за който не знаели, че дори съществува. И се набутвали в големи неприятности. Квел веднъж ми каза за едно селение, където буквално нямало никаква магия. Акционерите, озовали се в тая дупка на Качулатия, доста се озорили, докато се върнат.

— М-да, нашата беше лесна, нали?

— Докато майстора ни не го изкормиха, да, Суити.

— Знаеш ли, съмнявам се, че Прешъс ще измъкне нещо полезно от Висшия маг.

— Защо мислиш така?

Суитист сви рамене.

— Защото нямаме какво да им предложим. Не можем да се пазарим и да сключим сделка.

— Разбира се, че можем. Връщат ни у дома и Тригали ще им предложат безплатна доставка. Каквото и да е, където и да е.

— Мислиш ли? Защо? Не вярвам, че може да сме толкова важни, Фейнт.

— Не си чела всички клаузи, нали? Ако изпаднем в беда, можем да се спазарим с пълната подкрепа на Гилдията и те ще уважат споразуменията до последната буква.

— Наистина ли? Е, значи се грижат добре за акционерите си. Впечатлена съм.

— Не можеш да им го отречеш — съгласи се Фейнт. — В смисъл, освен ако не изпаднем от впряга в движение и не ни разкъсат и изядат. Или не ни накълцат, докато се пазарим неуспешно. Или не ни размажат от бой на местната арена. Или не ни повали някоя чужда болест. Или не изгубим някой крайник, или не ни се размътят мозъците, или…

— Гигантски гущери не долетят от небето и не ни убият, схванах, да. Стига, Фейнт. С нищо не помагаш така.

Фейнт затвори очи.

— Просто се опитвам да не мисля за онези хлапета и дъртата, която ги взе.

— Те не бяха акционери, миличка.

„Ах, ето я пак моята Суитист.“

— И все пак. Беше жестоко, Суити, и още ме измъчва. Наистина.

— Мисля вече да изляза и да повърна.

Шмугването покрай Емби беше лесно за призрак, Фейнт го видя с очите си.

Прешъс Тимбъл потърка лицето си — беше леко изтръпнало.

— Как го правиш това? Тикаш думи в главата ми.

— Празната крепост се е пробудила — отвърна Араникт. — Тя е Крепостта на Невидимото, селенията на ума. Възприятие, знание, илюзия, заблуждение. Вяра, отчаяние, любопитство, страх. Оръжието й е лъжовната вяра в шанса, в сляпата съдба.

Прешъс клатеше глава.

— Слушай. Шансът е реален. Не можеш да кажеш, че не е. И лошият шанс също. Каза, че армията ви се е въвлякла в битка, която никой не е търсил — какво означава това?

— Страх ме е да мисля — отвърна Араникт. — Но те уверявам, че не беше сляпа случайност. Във всеки случай речникът ти се подобри чувствително. Разсъждаваш стабилно…

— Тъй че можеш да спреш да ми тъпчеш още неща, нали?

Араникт кимна.

— Пий. И си почини.

— Твърде много въпроси имам за това, Атри-Цеда. Защо Крепостта е празна?

— Защото е дом на всичко, което не може да бъде притежавано, не може да бъде владяно. Също така и тронът в Крепостта е празен, оставен е вечно незает. Защото в самото си естество владеенето е илюзия, заблуда и продукт на голям заговор. За да има владетел, човек трябва да избере да бъде управляван, а това налага възгледи за неравенство, докато не бъдат, мм, официализирани. Докато не станат централни във възпитанието, съществени като свързваща сила в едно общество, докато всичко съществуващо не започне да крепи онези на власт. Празният трон ни напомня за всичко това. Е, на някои от нас поне.

Прешъс Тимбъл се намръщи.

— Какво имаше предвид, като каза, че Крепостта се е пробудила ?

— Пустинните земи са наречени така, защото са увредени…

— Знам това. Но не мога да направя нищо по въпроса.

— И аз, до скоро. — Атри-Цеда извади пръчка навит ръждивец и бързо я запали. Димът сгъсти въздуха в палатката. — Представи си къща, която изгаря. Оставя само купища пепел. Това се е случило с магията в Пустинните земи. Дали изобщо ще се върне някога? Дали някога ще се изцери? Може би точно това виждаме тук, но силата просто не се показва. Тя расте и вече си мисля, че трябва да започне да покълва по определен начин. Да започне със… странстване. А после да стигне до Крепостите, като пускащи корен растения. — Махна с ръка. — Много странстване има в тези Пустинни земи напоследък, нали? Могъщи сили, толкова много насилие, толкова много воля .