Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Страх ме е. Кълна се в дълбините, страх ме е.“

„Опитната Шарл, о, виж как лъсва лъжата на този ден. Ще се опитам да ги опазя живи. Ще направя всичко, което мога.“

„Майко, казаха, че намерили тялото ти в една канавка извън града. Къде отиваше? Кой път проправяше?“

— Касел, Орут, обичам ви. И двамата.

Усети погледите им, но задържа своя впит в разлома.

Някой извика:

— Ето ги, идат!

Но викът беше ненужен, понеже раната се разтвори и лиосаните изригнаха от нея с ужасен вой. Предвождаше ги висок воин. Очите му грееха като огън, устата му бе разтворена широко.

И се понесе право срещу Шарл.

Тя щеше да побегне, ако имаше път назад. Щеше да падне на колене, ако милостта бе възможна. Щеше да извика, да се моли за край на тази ужасна необходимост да се бие, да убива. Щеше да направи всичко, само и само всичко това да свърши.

Братята й крещяха и виковете им бяха изпълнени с такъв ужас, че Шарл потрепери, съкрушена от този миг на пълна, ужасяваща уязвимост…

„Мама. Залита, олюлява се по пътя. Дрехите й вонят, дъхът й излиза на мокър хрип.“

„Шейките не могат да бягат от себе си.“

— Шарл!

Тя вдигна пиката в последния миг. Воинът дори не бе забелязал оръжието, нито убийствената му дължина. Широкото острие го порази точно под гръдния кош.

Сблъсъкът я разтърси до костите.

Доплака й се, като видя изненадата на лицето му — така детинска, така безпомощна.

Тежестта на тялото му повлече пиката надолу. Тя я изтръгна, задъха се, светът се завъртя пред очите й. „Той не го видя. Как можа да не го види?“

Боят закипя по редицата, разгръщаше се от центъра. Лиосаните се опитваха да ги изтласкат. Яростта им я стъписа. Биеха се като побеснели псета. Тя забиваше и забиваше с пиката. Върхът се остъргваше в щитове, отбиваха го настрани обковани с бронз дръжки. Лиосан се снишаваха под него, но ги чакаха свистящите мечове на братята й.

Пикня подмокри лявото й бедро. „Срам, ох, какъв срам!“

Отстъпиха крачка назад — цялата редица — като по команда. Но не чу нищо освен рева, който я поглъщаше, освен грохота на оръжия, пъшканията и стоновете. Това бе приливна вълна, тласкаше ги назад и като пясъка под тях шейките рухваха под напора й.

Дългият прът на пиката лъщеше от кръв. По острието бяха полепнали парчета плът.

Видя някакво лице и го прободе. Върхът изстърга покрай зъбите, прониза гърлото, широките ръбове се врязаха в бузите. Кръв блъвна от носа на лиосана и той изпусна оръжията си и се смъкна на колене. Вдигна ръце към устата си, мъчеше се да задържи на място увисналата челюст и ивиците прерязан език.

Касел замахна ниско и заби върха на меча си в шията му.

А в следващия миг брат й падаше. От гърлото му се изтръгна животински вой. Една лиосан го бе пробола с копието си и Касел се гърчеше като пронизана от харпуна змиорка.

Шарл изкрещя, извъртя пиката и върхът посече жената точно под брадичката и й разпра гръкляна й.

Нечии ръце хванаха Касел за глезените и го повлякоха назад. Някакъв непознат пристъпи напред и зае мястото на брат й.

Не… не непознат…

Тежко острие на меч профуча до нея и порази връхлитащ лиосан, посече го от рамото до бедрото. Обратният замах посече половин глава с все шлема и ги отпрати във въздуха. Трети замах отсече нечии ръце, стиснали копие. Тримата паднали лиосан отвориха място за настъпление.

— След мен — каза Йедан Дериг и пристъпи напред.

И Стражата настъпи — грамадни войници с тежка броня, черните им щитове бяха като крепостна стена. Дългите мечове се вдигнаха и засякоха напред.

Настъпващата вълна понесе Шарл и брат й напред.

Пити — лицето й бе червено и лъснало от пот, по меча й имаше кръв — стигна до Бревити и каза задъхано:

— Две роти ледерии, сестро — да облекчат центъра на шейките. Прегазват ги.

— Йедан натиска право в раната — отвърна Брев. — Редно ли е това? Той и половината от Стражата му — богове, лиосаните сякаш се стапят назад.

— Две роти, Брев! Ще отцепим врага от тази страна, но това означава, че трябва да натиснем право в шибаната дупка, нали? И след това да задържим толкова дълго, колкото трябва, докато не избием всички на фланговете.

Бревити облиза пресъхналите си устни, кимна и каза:

— Аз ще ги поведа.

— Да, добре, скъпа — всеки миг ще рухна. Какво чакаш? Върви!

И Брев поведе сто ледерии надолу към рампата. Сърцето на Пити най-сетне забави лудешкия си танц. Тя заби върха на меча си в пясъка, обърна се и огледа останалите ледерии.

Отвърнаха й кимания. Бяха готови. Бяха го опитали и искаха да го вкусят отново. „Да, знам. Ужасява ни. Гади ни се отвътре от него. Но е като рисуване на света със злато и диаманти.“