Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Не, Господарю — отвърна тя. — Не ме освободи. Той ме… изостави.

— Заложнице Друкорлат…

— Не съм заложница повече, Господарю. Не съм нищо.

— Какво ти направи той?

Но нямаше да отговори на това. Не можеше. Самият той си имаше достатъчно грижи, нали? Войни на всички страни, армии, настъпващи към Карканас. Загиваше, всичко. Всичко загиваше и тя виждаше в очите му, че го знае.

— Сандалат Друкорлат. — И щом изрече името й, протегна ръка и опря хладната си длан на челото й. И взе от нея знанието, което търсеше. — Не — прошепна. — Не може да бъде.

А тя се отдръпна, без да може да го погледне в очите, без да може да приеме гнева, който се излъчваше от него.

— Ще отмъстя за теб.

Тези думи я пронизаха като копие. Олюля се, болката закипя в нея като огън. Тя поклати глава и заотстъпва. Да отмъсти? „Сама ще отмъстя за себе си. Заклевам се.“

Той я извика, но тя изскочи от тронната зала. И побягна.

Тесни стъпала нагоре… дървена врата. Резе.

— Сандалат?

— Жриците могат да изцерят раната.

— Какви жрици?

— Лиосан няма да спрат. Нищо не може да ги накара да спрат. Стражът знае — и шейките също. Те са го приели. Ще умрат за нас. Всичките, до последния. Не можем да позволим това. Къде е Галан? Къде е Силхас? Къде е моят брат…

Уидал я прегърна, вдигна я от трона и я притисна до гърдите си. Чувстваше се слаба като дете, но той бе силен — по-силен, отколкото изобщо можеше да си представи, че е възможно за човек. Тя усети как нещо се прекърши в нея и тихо изхлипа.

— Отидох да търся призраци — промълви. — И… мисля, че ги намерих. Майка ми помогна. Спаси ме… непоносимо е…

— Санд… — почти изплака Уидал.

— Трябва да бягаме — каза тя. — Само това можем да направим, обич моя. Да бягаме. Кажи на Сумрак да вдигне знамето на примирието — ще отстъпя Карканас на Лиосан. Да го вземат и дано да го изгорят до шибаните му основи .

— Санд… тази битка вече е на Йедан и той няма да преговаря с лиосаните. Той е принц на шейките. Има меч Хуст — вещиците ми обясниха какво значи това…

— Хуст? Меч Хуст? — „Знаех ли това? Трябва да съм го знаела. Нали?“

— Изкован да убива Елейнт — без тях андиите изобщо е нямало да могат да избият всички онези дракони при Разделението. Изобщо е нямало да устоят в боя. Мечът на Йедан знае какво предстои…

— Спри го!

— Твърде късно е…

— Йедан…

— Той знае, Санд. Разбира се, че знае. Вещиците са отчаяни — Ян Товис изобщо не приема това…

— Защото не е глупава! — Сандалат се изтръгна от прегръдката му. — Трябва да бягаме!

Той поклати глава.

Тя огледа свирепо присъстващите. Стражите извръщаха очи. Слугите навеждаха глави. Сандалат изръмжа:

— Сигурно ме мислите за луда. Нали? Но не съм. Вече го разбирам, толкова ясно, колкото и Ян Товис. Това ли е всичко, което трябва да са за нас шейките? Жалка жива стена, обречена да рухне? Как смеем да искаме от тях да се бият? — Обърна се рязко и погледна вбесена нагоре към сводестия таван. — Майко Тъма! Как смееш да искаш това?

Единственият отговор бе ехото от вика й.

— Шейките ще се бият — промълви Уидал в последвалата тишина. — Не за теб, Санд. Не за кралицата на Върховен дом Мрак. Не за Карканас дори. Ще се бият за своето право на живот. Този път, след поколения отстъпление и коленичене пред господари, Санд… това е тяхната битка .

— Тяхната смърт искаш да кажеш. Нали? Тяхната смърт!

— И те ще изберат къде да ги стигне, Санд. Не аз. Не ти.

„Какво ни кара да правим това? Какво ни кара да изоставим удобствата на мира?“

— Санд — каза тихо Уидал, — това е тяхната свобода. Това единствено нещо. Тяхната свобода.

— Върни се при тях тогава — изхриптя Сандалат и се обърна. — Бъди техният свидетел, Уидал. Поне това са заслужили. Запомни всичко, което видиш, за целия живот, който ти остава.

— Обич моя…

— Не. — Тя поклати глава и излезе от тронната зала.

„Заложници. Всички сме заложници.“

Йедан Дериг вдигна меча на рамото си като тояга. Челюстите му се издуваха ритмично, докато гледаше с присвити очи разлома.

— Подайте сигнал на предните линии. Идват.

Размътените фигури на драконите прелетяха като носени от вятъра облаци зад булото на Светлопада. Преброи пет, но подозираше, че са повече.

— Ще е пълен щурм този път — рече той. — Ще се опитат да настъпят десет крачки в началото, а след това да оформят полумесец, докато задните редици излизат и се разгръщат. Нашите флангове трябва да предотвратят това. Натискаме ги покрай самия Светлопад и откъсваме авангарда.