Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Татко Светлина, това ли е, което искаш? Какво мислеше, когато излезе от града през портата, която щеше да бъде наречена на деня на твоята венчавка, на твоята процесия в селението на Тъмата? Представяше ли си изобщо, че ще донесеш края на света?“

„Вземи скиптъра в ръка. Иди до трона. Има една стара поговорка: всяка корона оставя кръг от кръв. Винаги съм се питал какво означава това. Къде е кръгът? Обкръжил онзи, който властва сега, или още по-близо, като бръсначи около челото му?“

Апарал Фордж можеше да се е превъплътил в драконовия си облик. Можеше да е излетял от високата стена и след няколко мига да кацне пред разлома, онези стари разпръснати камъни от рухналото здание, с всички прелестни ваяния по тях. Но какво щеше да говори това за воините му? „Всъщност ви водят дракони, онези с омърсената кръв, гълтачите на Кесобан.“ Но не беше ли той Тайст Лиосан? „Съм. Засега, за толкова дълго, колкото мога да устоя. И бих предпочел да им покажа това. Бих предпочел да ме видят тук, ходещ по земята.“

Войниците бяха готови. Това поне можеше да разбере. Постара се да извлече сила от тях, спокойствие, цялата увереност, която щеше да му трябва, за да може на свой ред да ги командва. Както и те на свой ред щяха да сторят, щом го видеха.

„Трябва да им говоря. Да измисля думи. Какво трябва да кажа? Очакват ни наемници. Човешки същества. Те могат да бъдат разбити, защото волята им е купена, а щом е нещо, за което можеш да се пазариш, като удобен халат, то тази воля не може да струва много, когато цялото удобство изчезне. Не, направи го по-просто. Кажи им, че парите не могат да купят праведност. Срещу нашата воля човеците ще се огънат.“

„Трябва просто да натискаме достатъчно здраво и достатъчно дълго.“

„Говори с увереност, да.“

„А след това ще помисля за изгубени любови, за да опразня всички места в мен. За да са готови да се изпълнят с гняв и страст.“

Лиосан знаеха достатъчно за човешките същества. С разкъсване на булото, каквото жрец или маг понякога постигаше, бяха навлизали в човешките светове. „Изпитване на понятията за справедливост“, както бе казал веднъж един стар съгледвач. Малки групи, без ясна цел и намерение. Често тези проучватели се връщаха от странстванията си със знание за странните, слаби, но безпътни човешки същества. Мимолетни и с окастрена мисъл. Неспособни да планират за повече от няколко години напред и по-често едва годни да мислят за повече от няколко дни.

Винаги имаше изключения, разбира се. Велики водачи, хора с визия. Тирани. Но дори сред тях целта, към която се стремяха, най-често бе егоистична лична слава или безсмъртната памет за величието им.

Жалко.

Докато се приближаваше към разлома, Апарал се питаше дали има някой велик водач сред тези човеци, тези наемници. Беше възможно, разбира се, но се съмняваше.

Величествената някога порта бе разбита отдавна. Беше ознаменувала бракосъчетание, което бе проляло невъобразимо много кръв. „Разби три цивилизации. Унищожи цял свят. Татко Светлина, ако беше знаел, щеше ли да отстъпиш? Щеше ли да пожертваш щастието си заради своя народ? И заради нейния?“

„Искам да мисля, че си щял. Да. Щял си да се самопожертваш, защото беше по-добър от всички нас.“

„А сега децата ти копнеят да отмъстят за твоя провал. Но каквото и да можем да направим, каквото и да направим изобщо, то няма да поправи нещата. Но няма значение. Не ни интересува изцеряването на стари рани — погледни тази порта, тя доказва това!“

Пред разлома бе оставено празно пространство. От самата рана не можеше да се види нищо освен стена от трупове, смътни и призрачни през несекващото кървене на Светлопада. Щом ги видя, Апарал се намръщи и дълбоко от недрата на душата му се надигна вълна от гняв.

Излезе пред разлома и се обърна към родствениците си.

— Братя! Сестри! Вижте какво са направили тези човеци на нашите паднали! Избраха да не ни почетат като достойни врагове! Въобразяват си, че тази ужасна стена ще ни уязви! Синът на Светлината ни гледа от бойниците на Бялата стена над нас. Синът на Светлината каза, че днес ще завладеем света на Мрака! Ще завладеем Карканас! Знаем, че те чакат. Ще тръгнем ли? Братя! Сестри! Ще тръгнем ли?

Ревът, който му отвърна, бе като удар в лицето, но той го прие с ликуване. „Гневът им е безмерен. Праведността им е ненакърнима. Кадагар е прав. Ще спечелим.“

Обърна се отново към рухналата порта и изгледа с ярост разлома. Извади меча си и го вдигна високо.

— Седми легион, формация Стрела! Кой води?