Стивън Ериксън - Сакатият бог

И изведнъж викът й беше подет.

Видя как лиосаните залитнаха пред него, видя как редиците на врага се огънаха, докато ледериите връхлитаха срещу тях и блъскаха, отново и отново.

Изведнъж пред нея се отвори зев. Лиосан, паднал на колене, едното му рамо посечено чак до ставата, ръката увиснала. Видя я и се помъчи да се вдигне. Беше стар, със сбръчкано лице, погледът му беше отчаян.

Замахът на меча й бе непохватен, но с цялата й сила зад него. Острието се плъзна по ръба на челюстта му, преди да посече дълбоко в шията. Плисна кръв и я заля цялата. Стъписана от топлия дъжд, тя залитна назад…

И тази единствена стъпка спаси живота й — връхлитащото острие проби шлема й, изстърга по костта, но не успя да я пробие.

Нападателят й падна съсечен.

Един плещест мъж я дръпна към себе си.

— Заеби го това — още си имаш главата, нали? Да си виждала меча ми? Изтървах го шибаняка — ще го познаеш, щот’ още е в ръката ми — заеби го… — Държеше тежка брадва в единствената си ръка. — Кон да го нашиба в ухото на Блудния, какво е това, мамка му? Заеби го — марш на задната линия, капитан Пити. Аз го почнах това и смятам аз да го довърша.

„Найт? Найт Заебиго? Така ли те наричат?“

— Това е наше! — Викът проехтя отново и отново.

Нечии ръце я държаха. Теглеха я назад. Първият й сблъсък с Лиосан. Първото й вкусване — на всичко. Клането. Болката. Гневът. Падащата светлина. „Всичко. Всичко. О, богове, всичко!“

Изведнъж се олюля, вън от битката.

Примижа от ослепителния блясък на брега. Отгоре се гърчеха пипала убийствена светлина. Долу, на колене. Долу, на една страна. Меч и шлем настрана. Звуци — глъхнат, стапят се…

Някой клекна до лявото й бедро. Тя примига и вдигна очи. Скуиш. Видя ножа в плувналата в кръв лява ръка на вещицата и й изръмжа:

— Не си и помисляй.

Вещицата се ухили.

После изчезна.

В самия край на разгромените пълчища малка група Тайст Лиосан влачеше назад през разлома ранени събратя — фигурите им изчезваха в ослепителната светлина. Мечът на Йедан Дериг бе натежал неописуемо, тъй че той го отпусна и върхът му изстърга в напоения с кръв бряг.

— Принце!

— Организирай изнасянето на ранените и убитите ни, сержант.

Погледна намръщен към разлома — почерняло сълзящо петно в Светлопада. Твърде увредено, за да направи нещо толкова чудодейно, че да зарасне пред очите му, но първият пробив на врага беше спрян.

Лиосаните бяха взели колкото можеха от своите ранени и издъхващи, но все още имаше десетки и десетки, струпани на грамади в подножието на първата рампа.

— Събери екип да почнат да ги трупат срещу пробива. Като стена. Но им кажи да внимават — да се уверят, че наистина са мъртви или са толкова зле, че да е все едно.

— Слушам, сър.

Вдигна очи, когато една сянка премина пред стената от Светлина, точно над раната, озъби се и изръмжа.

Друг глас заговори до него.

— По-рисковано беше, отколкото се надявах, принце.

Той се обърна.

— Бедак. Ти ли беше зад последния натиск?

— Аз бях последна на десния фланг — отвърна тя.

— Найт? Можех да се закълна, че беше женски вик.

— На Найт му отсякоха ръката. Не му изтече кръвта, за щастие. Капитан Пити пое командването на онова място, ваше височество. Найт се върна навреме, за да пръсне с дърварска брадва черепа на един от последните лиосани от онази страна. Толкова силно, че счупи дръжката.

Йедан се намръщи.

— Какво търси дърварска брадва сред оръжията ни? Заповедите ми бяха достатъчно ясни. Което ми напомни… Сержант! Ще съберете най-доброто от оръжията на лиосаните, нали?

— Какво ще правите с трофея си, принце?

— Какъв трофей?

Бедак кимна към меча му.

Йедан го погледна. На острието бе нанизана глава на лиосан, от върха на черепа чак до врата.

— Нищо чудно, че тежеше толкова — изсумтя Йедан Дериг.

Ян Товис стоеше в края на леса. Гледаше как извличат телата, гледаше как други хвърлят отрязани крайници и търкалят трупове в ямата.

Всичко изглеждаше толкова нереално. Победоносните и изведнъж грохнали от умора ледерийски бойци по рампата сядаха да си поемат дъх, да проверят оръжия и броня, да вземат мехове с вода от младите, които вече пъплеха през редиците. „Мислят, че сме спечелили.“

Без Йедан и неговата Стража първата линия щеше бързо да е рухнала. Но сега оцелелите се чувстваха дръзки, изпълнени с гордост до пръсване. Нещо бе закалено в този сблъсък. Ян Товис знаеше какво вижда. Една бойна сила не може просто да бъде събрана. Нужна е жестоката ковачница на битката и нажеженият гняв да изсъска в кръв. Брат й изковаваше нещо тук.