Стивън Ериксън - Сакатият бог

„В армия на глупци.“

Кръв се стичаше топла в ушите й, първо в лявото, после — в дясното. Други звуци се давеха в пороя. „Океанът ли е това, което чувам? Океан от кръв? Това ли е, питам се, последното, което ще чуя? Скъпи мой океане, повикай душата ми. Искам отново да плувам във водите. Дай ми отново да плувам във водите ти.“

Нещо разтърси пясъците под нея. „Не, няма да спрат. Искат да преминат. Точно както каза той.“

Не беше никакъв капитан. Изобщо не знаеше какво значи да си истински капитан. От онзи първи миг, когато се отвори разломът, когато светлината изригна като огнен език и всички онези гласове отвъд преградата връхлетяха…

Видя как Йедан Дериг тръгна надолу към пробива. Стражата му се беше развърнала, като водачи на отделения в предната линия на ледерийските доброволци. И Уидал, който бързо тръгна нагоре по раздрания склон към леса. „Вест за кралицата на Карканас: битката започва.“

Погледът й се върна към пробива. „Лепваш наемниците във фронта, където няма място за отстъпление, освен през по-верните ти войници. Те са там за бъдещата плячка. Но плячката никога не може да задържи мъж или жена, не за дълго, не и когато всичко се разпадне. Тези ледерийски островитяни — те са моите хора. Моите.“

Вдигна меча си и затича към първата висока рампа. Никога не се беше чувствала добре с това оръжие в ръка. Плашеше я всъщност. Ужасяваше се да не се прониже сама на него толкова, колкото от стрелващото се към нея копие на озъбения насреща враг. Къде беше Бревити? Някъде в суматохата — „ние сме като разритано гнездо термити“.

Някой ридаеше — майка, чието дете току-що се е изтръгнало от прегръдката й, току-що е изчезнало в гъмжилото с меч и щит, копие или пика. „Това е сцена на света. На всеки свят. От другата страна на бариерата някоя майка пищи от страх, изгубила от погледа си скъпата си рожба.“ Олюля се, коленичи и повърна върху натрошените кости по брега. Закашля се, изплю и усети вътре в себе си странна празнота, която разцъфна навън, докато мозъкът й сякаш вече не бе задържан за нищо и се зарея освободен от тялото й.

Чу оглушителен рев. Звук на битка… не, никога не беше чувала нещо такова. Бягството от брега в Ледер изобщо не беше като това. Тогава гласовете и волята бяха дошли от болка и страх, обагрени бяха с отчаян, умолителен тон. Срещу желязната дисциплина на Йедан Дериг и елитните му бойци жалкият враг не бе имал никакъв шанс.

Това беше друго. Звукът, който изригна от пробива, сам по себе си бе достатъчен, за да изтласка защитниците на стъпка назад. Триумф и ярост — бяха пробили! Най-сетне пробили! И омразният враг нямаше да ги спре, нямаше да ги забави дори. Докато пълчищата на другарите им воини ги тласкаха отзад, докато върховете на копията се снишаваха и забиваха напред, Тайст Лиосан се изливаха през раната между двата свята.

Пити с усилие се изправи отново на крака, с усилие тръгна напред. Все още се рееше сякаш във въздуха, но зрението й бе станало невероятно остро. Видя как предната линия на ледериите се надигна във въздуха, видя как главите им се отметнаха, с широко отворени усти. Вдигнати на копията на врага.

Мечът се изхлъзна от ръката й. Изтръпнала и объркана, тя се наведе да го вземе. Някой я блъсна и я събори. Тя се закашля, задавена от праха и пясъка. Къде беше мечът й? Ето там. Пропълзя към него. По дръжката бе полепнал пясък. Пити я стисна. Погледна към пробива.

Линията на ледериите някак се бе задържала. Биеха се и задържаха лиосаните на склона на рампата.

Двете вещици вече бяха сред ранените. И двете държаха ками. Пити видя как Скуиш коленичи до една ранена жена, огледа раната й. Поклати глава и заби ножа в гърдите й, право в сърцето, а след това тръгна към следващия ранен.

„Шибани убийци.“

Пули тикаше парцали в дълбоката рана в хълбока на един мъж и крещеше на носачите. По-нагоре по брега се оформяше втори пункт за ранени, където резачите се мъчеха да спрат кървенето, да шият рани и да режат негодни за нищо крайници. Наблизо в пясъка бяха изровили яма за тях и за ранените, които никой не можеше да спаси.

„Всичко е… организирано. Готвили са се за това. Да, всички се готвехме за това. За това, което се случва сега.“

Отново залитна напред.

— Те държат — изпъшка. — Държат!

— Капитане!

Едно момче притича до нея. Май не го беше виждала досега. Беше плашещо мършаво, с рани по устата. Ледерийче.

— Кой те изпрати?

— Ефрейтор Найт от Стражата, дясна котва, беше ранен и изтеглен от бойната линия. Принцът се нуждае от вас незабавно да поемете командването на отделенията на онзи фланг.