Стивън Ериксън - Сакатият бог

„Защото сме незначителни на земята.“

„Толкова… нищожни.“

Децата винаги го караха да се чувства неловко. Възможности за избор, които е изоставил, за бъдеще, което отдавна е предал. И изпитваше угризения, щом ги погледнеше. „Бяха престъпления по необходимост, всеки път, когато обръщах гръб. Всеки път, когато го правехме всички. Уискиджак, помниш ли как веднъж стояхме на бастионите на Твърдината на Мок? Ласийн тъкмо беше излязла от… сенките. Имаше едно дете, син на някакъв търговец. Беше смел. Ти му каза нещо, Уискиджак. Някакъв съвет. Какъв беше? Не мога да си спомня. Дори не знам защо изобщо си спомням това.“

Очите на майките бяха впити в децата, тяхното наследство, и щяха да се вкопчат в тях като нокти, ако можеха. „Но пропастите вече са зейнали и децата пристъпват към тях, за да запълнят онова, което е изгубено. А майките си казват, че стига, че трябва да стига.“

„Точно както аз ти казвам сега, Паднал: каквото и да успеем да направим, ще трябва да стигне. Ще допишем тази книга докрай, така или иначе.“

„И още нещо. Нещо, което осъзнах едва днес, когато неволно се озърнах и я видях, застанала там, малко преди да даде сигнал за началото на този марш. От самото начало сме живели приказката за адюнктата. Първо беше Лорн, още в Даруджистан. А сега е Тавори Паран.“

„Адюнктата никога не стои в центъра. Тя стои отстрани. Винаги. Истината е точно там, в титлата й — която тя никога няма да изостави. Тъй че какво означава тя? Ах, Паднал, означава това: тя ще направи каквото трябва да направи, но твоят живот не е в ръцете й.“

„Вече го разбирам.“

„Паднал, твоят живот е в ръцете на един убиец от малазанските морски пехотинци и тежки.“

„Твоят живот е в моите ръце.“

„И скоро тя ще ни отпрати по пътя ни.“

„В тази Малазанска книга на мъртвите, в тази Книга на падналите, историците ще пишат за нашето страдание и ще говорят за него като за страданието на онези, които са служили на Сакатия бог. Като за нещо… подобаващо. И при целия ни уж фанатизъм ще пренебрегнат всичко, което бяхме, и ще мислят само за онова, което сме постигнали. Или не сме успели да постигнем.“

„И с това ще пропуснат целия шибан смисъл.“

„Паднал, всички ние сме твои деца .“

Пити се измъкна със залитане и плувнала в кръв. Ослепително бялата ивица на брега я стъписа, наклони се и се разтърси пред очите й. Тя падна на колене, а след това на една страна. Пусна меча си, но дръжката се задържа в пръстите й още миг, преди да ги отвори с хлип. С другата си ръка смъкна шлема си. Ударът на меча бе оставил жлеб през очуканото желязо. Кичури прогизнала от кръв коса и туфи подплата запълваха пукнатината.

Легна по гръб. Ужасният грохот на битката заглъхна. Небето се завъртя. Раздрани късове светлина се зареяха в сумрака. „Ах, Брев. Той ни предупреди. По своя си начин ни предупреди. Крачеше напред-назад, вадеше и прибираше, и вадеше онзи проклет меч. Отново и отново.“

„Можеш да мислиш за това, което предстои. Можеш да се опитваш да си го представиш в ума си. Това, което правеха воините. В което влизаха войниците. Но това не те подготвя. Изобщо.“

Писъците вече изглеждаха далечни. Напорът и ужасният трясък, зейналата паст на пробива — гмеж от оръжия, копия и мечове, ножове и брадви, и единственото, което правеше онази уста, бе да дъвче хора на кървави късове, железните зъби трещяха и стържеха — гладът й бе ненаситен.

„Докато има още хора, които да бъдат натикани вътре.“

Беше мокра от пот и долнището я жулеше под мишниците. Можеше да надуши собствената си воня.

„А ние се нарекохме капитани, нали, Брев? Биваше ни да раздаваме заповеди. Биваше ни да се перчим и да се правим на важни. Там с принца. С неговото ядро елитни бойци, които той вече нарича своята Стража. Ти и аз, Бревити, бяхме офицери.“