Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Нищо ли нямаш за пиене, Банашар?

Той изрита грозд кристали — очакваше да се счупят, но уви. Изруга от болка и изкуцука няколко крачки.

— Какво знаех за романтиката? Нищо. Но след достатъчно години слушане на всички възможни твърдения по темата нещата, ъъ, по някое време започват да ти се изясняват.

— Нима?

— Да, адюнкта. Да изложа ли теорията си за любовта и романтиката?

— Бих предпочела да…

— Всъщност е математическо упражнение. Романтиката е преодоляване на възможности с цел постигането на онази неуловима цел, наречена любов. Ето, виждате ли? Обзалагам се, че очаквахте да продължавам и продължавам, нали? Но ми омръзна. Писна ми да обсъждам любовта и романтиката.

— Липсва му нещо на описанието ти, Банашар.

— Липсва му всичко , адюнкта. Всичко, което обърква и размътва, което прави мътно онова, което всъщност е едновременно просто и тъпо изящно. Или изящно тъпо, според отношението ви към темата.

Продължиха напред и дълго време никой не проговори. Дрънченето и пъшкането от колоната зад тях бе непрестанно, но освен по някой изригнал самотен смях далече назад нямаше никакви мръсни песни и подвиквания, никакви гръмки шеги или препирни. Макар адюнктата да беше наложила неумолима крачка, Банашар знаеше, че тези войници са достатъчно калени и че изобщо не мислят за това. Тишината беше изнервяща.

„Пустиня имаме да преминем. Студено е и изобщо не е толкова тъмно, колкото би трябвало да е. И онова чуждо сияние ни нашепва отгоре. Ако се вслушам внимателно, мога да чуя думи. Сипят се отгоре. На всички езици на света — но не на този свят, разбира се. Друг някой, където лица се вдигат с надежда към небесата. «Там ли сте?», питат. А небето не отвръща.“

„Докато тук ние вървим. Тук поглеждам нагоре и питам: «Там ли сте?», и гласовете се спускат. «Да. Тук сме. Просто… посегни.»“

— Бях трезвен жрец някога — каза той. — Сериозен. Слушах. Съветвах.

По някое време тя го погледна, но не каза нищо.

Фидлър погледна надясно. На юг, на четирийсет крачки напред, челото на колоната. Адюнктата. Жрецът до нея. Двама Юмруци зад тях.

Осем хундрилски младоци вървяха с Фидлър, измъкнали се изпод полите на майките си. Бяха го забелязали, че върви сам, и се бяха приближили. Любопитни може би. Или очакваха, че прави нещо, което може да е важно. Да разузнава, да пази фланга.

Не ги отпрати. Твърде много от тях имаха онзи объркан, обнадежден поглед в очите. Мъртви бащи, братя, майки, сестри. Огромни липси, през които виеха ветрове. Сега се бяха скупчили от двете му страни все едно, че той бе самата колона.

Фидлър мълчеше — а те бяха подели това мълчание все едно, че щеше да ги направи по-големи — тъй че единствените звуци бяха от камъните, мърдащи под краката им, скърцането на мокасини, тупането на ботушите. И стърженето на колоната.

Беше видял картата. Знаеше какво лежи напред. „Само невъзможното. Без вода никога няма да излезем от тази пустиня. Без вода всички нейни планове умират тук. И боговете ще връхлетят като чакали, а тогава Древните богове ще се намесят и ще се лее кръв.“

„Сакатия бог ще страда ужасно — всичките болки и терзания, които е познал досега, ще са само встъпление. Ще се хранят с агонията му и ще се хранят дълго, много дълго.“

„Твоята агония, Паднал. Ти си в Драконовата колода. Твоят дом е осветен. Ако се провалим, това решение ще се окаже най-тежката ти грешка. Ще те заклещи тук. Ще превърне страданието ти в свято писание — о, мнозина ще се стекат към теб. Никой не обича да страда в самота и никой не обича да страда без причина. Ще отвърнеш и на едните, и на другите и ще ги превърнеш в болест. На тялото, на духа. Докато изтезанието на душата ти продължава и продължава.“

„Никога не казах, че те харесвам, Паднал. Но и ти никога не каза, че съм длъжен. Нито на мен, нито на адюнктата, нито на никого. Просто ни помоли да направим каквото е правилно. Казахме «да». И свърши. Но не забравяй, ние сме смъртни и в тази предстояща война сме крехки — сред всички играчи ние сме най-уязвимите.“

„Може би така подобава. Може би е най-правилно точно ние да сме тези, които да вдигнат знамето ти, Паднал. А невежи историци ще пишат за нас, под маската на знание. Ще разсъждават за нашата цел — нещата, които сме се стремили да направим. Ще обръщат всяка канара, всеки надгробен камък, за да търсят мотивите ни. Да търсят податки за амбиция.“

„Ще съчинят «Книга на мъртвите».“

„И ще разсъждават за нейната значимост. Под маската на знание — но всъщност какво ще знаят? За всеки от нас? От това разстояние, от това студено, студено разстояние — човек трябва да примижи. Да се вгледа упорито.“