Стивън Ериксън - Сакатият бог

Утешиш ли един отчаян мъж, поемаш отчаянието в себе си. Коя жена не знае това? Пукнатините се разпростират, зашепват във всичко наоколо. Това е проклятието на пияниците и на пристрастените към д’баянг, и на женкарите, и на курвите. Проклятието на мъже, които са покварили млади момчета и момичета — собствените си рожби понякога. Покварили ги завинаги.

Обвинения и доказателство, а след това — същият този срам, както е коленичил в прахта с ръце на очите. Или както е коленичила. И изведнъж цялото отвращение се връща, само че вкусът му вече е познат. Не, повече от познат. Вкусът е интимен .

„Чувствам ли се опетнена? Смея ли да погледна Ханават в очите?“ Въпросът я задържа на десетина крачки зад жената на Гал. „Моята свекърва. О, да, вижте Джастара сега. Но забравяте, тя изгуби мъжа, когото обичаше. Тя също бе наранена. Може би дори отчаяна. Разбира се, не можеше да го покаже, не можеше да се потопи в това, защото макар да не може да бъде повече жена, остава си майка.“

„А аз? А моята болка? Ръцете й са грешните ръце, но прегръдката й все още е топла и силна. Рамото му е попило сълзите ми. Какво да направя?“

Тъй че се задържа назад, а другите я гледаха. И си шепнеха.

— Куражът я е оставил — промърмори Шелемаса.

Ханават въздъхна.

— Може би утре.

— Не знам какво мисли, че може да каже — отвърна по-младата жена. — За да го поправи това. Да го изгони, това трябва да направи.

Ханават я погледна.

— Значи това говорят всички, нали? Твърдият тон, твърдите думи. Най-често сечените монети, които харчим толкова щедро, са и най-малоценните.

Шелемаса се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Когато започнеш да съдиш, всичката боя на света не може да скрие грозотата на лицето ти. Злобата избива и изкривява всяка черта.

— Аз… съжалявам, Ханават. Мислех за теб…

— И си готова да вземеш онова, което си въобразяваш, че са чувствата ми, и да ми говориш за тях. Обявяваш се за воин на моята страна, в редицата, която стои твърдо, за да ми даде утеха — разбирам всичко това, Шелемаса. И все пак това, което чувам от теб — което виждам в очите на другите, — няма нищо общо с мен. Молила ли съм за съжаление? Молила ли съм за съюзници в тази скрита война? Има ли изобщо някаква война? Много си въобразяваш.

— Тя няма да говори с теб…

— А колко храбра щеше да си ти на мое място? Свекърът й я е съблазнил, взел я е в леглото си. Или тя него, едното или другото, без значение. Мислиш ли, че не познавам собствения си мъж? Трудно е да му се възпротивиш и в най-добри времена, а сега, когато е наранен и в нужда… никой тук, жена или мъж, не би могъл да устои на волята му. Но виждаш ли, всички вие сте в безопасност. От него. Свободни сте да хвърляте присъдата си върху единствената жена, която е в примката му. Не върху моя съпруг обаче — защото какво би могло да каже това за мен? Не ми говори за страни в това. Няма страни. Има просто хора. Всякакви хора и всеки прави каквото може, за да се измъкне.

— А ако това, което правят, наранява другите? Ханават, мъченица ли искаш да станеш? И за Джастара ли ще плачеш, която всеки ден се крие в прегръдките му?

— А, виждаш ли как те ужилих? Теб и жестоката ти присъда. Съпругът ми е в нужда. Джастара е неговата слабост. Всички тези неща са актове на егоизъм. Актове на избутване .

— Как можеш да кажеш това? Презирам това, което ти причиниха!

— И вкусът е сладък, нали? Чуй ме. Аз също съм вдовица вече. И майка, която е загубила децата си. Имам ли нужда от прегръдка? Откраднат миг любов? Трябва ли да изпитвам омраза към Гал и Джастара, че са намерили това, което аз не мога?

Шелемаса беше втрещена. Сълзи се стичаха по бялата боя на лицето й.

— Не е ли твоят съпруг, при когото трябва да търсиш това?

— Докато все още извръща лицето си от мен, не мога.

— Тогава той е страхливецът!

— Да погледне в очите ми означава да види всичко, което някога споделяхме и сега сме изгубили. Твърде непоносимо е, и не само за съпруга ми. Да, нося неговото дете, а ако не е негово, това само аз трябва да знам, в сърцето си, но никога да не го изричам. Засега имам това — имам каквото ми трябва, за да продължавам да се държа. А сега го има и Гал.

По-младата жена поклати глава.

— Значи си сама, майко. Той е взел вдовицата на сина ти. Това е непростимо.

— Не е, Шелемаса. Не е добре. Виждаш ли, Джастара не заслужава омразата ви. Не и тези погледи, тези шепоти зад гърба й. Не, вместо това, за да сте истински нейни сестри, трябва да идете при нея. Да я утешите. И когато направите това — когато всички го направите, — тогава и аз ще ида при нея, и ще я взема в прегръдката си.