Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Сър — плахо попита Бейвдикт, — не се ли оплаквахте днес следобед как старият ви приятел ви е обърнал гръб? Че се чувствате като прокажен…

— Нещата са по-лесни, когато си мъртъв. В смисъл, за него. Може да ме скъта на някоя лавица в черепа си и да ме остави там. — Хедж махна небрежно с ръка. — Разбирам го. Винаги съм го разбирал. Просто не ми харесва. Чувствам се обиден . Искам да кажа, върнах се. Всеки може да го види. Фид би трябвало да е щастлив. А Бързия Бен… е, видя го какво направи в битката, преди да духне. На Тайсхрен ни се направи. Следващия път като се срещнем, хубаво ще си поприказваме с него.

— Исках да кажа, сър, че Фидлър всъщност се е доближил до вас, ако наистина е говорил на войниците си, че са ходещи мъртъвци.

— Би могъл и така да си го помислиш — отвърна Хедж. — Но ще сбъркаш. Когато си мъртъв, Бейвдикт, нямаш братя. Нищо не ви държи заедно вече, поне доколкото аз съм видял. Да, мъртвите Мостоваци всички са заедно, но това са просто стари спомени, които са ги оковали един към друг. Просто едно призрачно ехо от времето, когато бяха живи. Казвам ти, алхимик, продължавай да правиш всичко каквото можеш, за да останеш жив колкото може по-дълго. Защото мъртвите нямат приятели.

Бейвдикт въздъхна.

— Искрено се надявам да не сте прав, командире. Не казахте ли, че Владението на смъртта се е променило — че самият Жътвар е предал Неживия трон? И че този Уискиджак…

— Никога не си го познавал. Уискиджак имам предвид. Тъй че просто трябва да ми повярваш, упорито копеле е той. Може би най-упоритото копеле, което е ходило някога по този свят. Тъй че може и да си прав. Той сигурно би могъл да го промени. Ако някой може, той е. — Плесна отново Бейвдикт по гърба. — Даде ми повод за размисъл. Фид никога не го е правил, знаеш ли. Всъщност не мога да си спомня какво изобщо ми е давал. Сега си мисля, че всъщност никога не ми е харесвал.

— Колко жалко. Харесвахте ли Уискиджак?

— Да, бяхме първи приятели. Много имаше за харесване, общо взето. У двама ни. Фид беше особнякът, извън играта, като си помисля.

— А сега Уискиджак язди с мъртвите.

— Трагично, Бейвдикт. Адски срамно.

— И вие го обичахте дълбоко.

— О, да. Да.

— Но Фидлър все още е жив.

— Да…

— А вие никога не сте го харесвал.

— Точно така…

— Всъщност обичате всички мъртви Подпалвачи на мостове.

— Разбира се!

— Просто не и последния останал жив.

Хедж го погледна намръщено и го плесна по главата.

— И защо ли говоря с тебе? Нищо не разбираш!

И отпраши напред да настигне ротата си.

Бейвдикт извади едно шишенце. Порцелан с инкрустирани скъпоценни камъни. Развинти капачката, отпи един пръст, огледа го и го потърка по венците си.

— Да умра ли? — измърмори. — Но аз нямам никакво намерение да умирам. Изобщо.

Джастара ги намери близо до челото на хундрилската колона. Беше впечатляващо как Ханават успяваше да издържа на тази бързина, как газеше упорито напред с всичкото допълнително бреме. Изобщо не беше лесно да си бременна. Първо гаденето, после си гладна непрекъснато, а накрая си голяма и издута като бедерин, докато всичко не свърши с разкъсващата болка. Помнеше първия си път, когато мина през всичко това с толкова блеснали очи и зачервена, само за да загуби проклетото нещо веднага щом излезе.

„Детето направи каквото трябваше да направи, Джастара. Показа ти пътя, който ще познаеш отново и отново. Направи каквото трябваше да направи и се върна в черните води.“

Но други майки не трябваше да минават през всичко това, нали? Едва ли Джастара бе благословена с живот във величие, нали?

„Омъжена за любимия син на Гал обаче, нали? Имаше амбиции, ако не за себе си, то за плода си.“

Амбиции. Тази дума вече висеше като проскубана врана от върха на копие, изгнило, съсухрено валмо пера и изсъхнала кръв.

„Пази се от вдовици. Видя ли как взе Гал при себе си? Какво правят нощем, когато децата заспят? Ханават да внимава, особено каквато е уязвима сега, с дете, готово да се изсипе всеки момент, а съпругът й избяга. Не, добре се вгледай в онзи гилк, вдовице Джастара.“

Има степени на отвращение, при които човек се отдръпва. А след това те се връщат и човек не се отдръпва толкова. А после пак, за трети път, и четвърти, когато ръката се протяга от тъмното, за да погали оголеното бедро, да бръкне под кожите… е, понякога отвращението е като траурно покривало, изведнъж толкова натежало, че не можеш да го носиш повече.

„Хайде, добре се вгледай в нея. Можеш да го видиш в очите й.“