Стивън Ериксън - Сакатият бог

Хенар Вигълф помнеше деня, в който бе получил първия си кон. Баща му, чието бедро бе натрошено пет години преди това и времето му за езда бе свършило, закуцука до него с тояжката към пасището. От дивите стада по високите планински плата бяха подбрали нов табун и сега двайсет и три великолепни животни обикаляха неспокойно зад стобора.

Слънцето се бе издигнало високо, свиваше сенките под краката му, а вятърът метеше надолу по склоновете, решеше високите треви топъл и изпълнен с упойващите миризми на ранна есен. Хенар беше деветгодишен.

— Ще ме види ли някой? — попита баща си. — Ще ме избере ли някой?

Високият конегледач от Блуроуз го погледна отгоре и тъмните му вежди се вдигнаха.

— Онази нова слугиня е, нали? Онази с циците като дини и големите очи. От брега, а? Пълни главата ти с всякакви глупости.

— Но…

— Няма кон по целия широк свят, Хенар, който с радост да избира ездача си. Няма нито едно животно, копнеещо да служи. Нито едно, което да се радва да го прекършат, да надвият волята му. Да не са по-различни от теб или мен?

— Но кучетата…

— В името на Чернокрилия господар, Хенар, кучетата се учат да бъдат четирикраки роби. Виждал ли си вълк да се усмихва? Повярвай ми, не искаш и да видиш. Никога. Усмихват се точно преди да скочат към гърлото ти. Остави ги кучетата. — Посочи с тояжката. — Тия животни са диви. Живели са в пълна свобода. Е, кой ти харесва?

— Онзи пъстрият, отляво, дето е сам.

Баща му изсумтя.

— Млад жребец. Не е достатъчно силен все още, за да се състезава. Не е лош, Хенар. Но съм… хм, изненадан. Дори оттук едно животно изпъква. Наистина изпъква. Достатъчно голям си, бил си с мен достатъчно също тъй. Мислех, че ще го видиш веднага.

— Видях го, татко.

— Какво има тогава? Не чувстваш ли, че заслужаваш най-добрия кон?

— Не и ако това означава, че ще го прекърша.

А баща му отметна глава и се разсмя. Толкова силно, че сепна табуна.

Спомнил си този миг от младостта си, грамадният воин се усмихна. „Помниш ли онзи ден, татко? Обзалагам се, че го помниш. А ако можеше да ме видиш сега. Да видиш жената, която върви до мен. Почти мога да чуя онзи красив рев на смеха ти.“

„Един ден, татко, ще я доведа при тебе. Тази дива, свободна жена. Ще стъпим на дългия бял път, ще тръгнем между дърветата — трябва вече да са големи — и ще влезем през портата на имението.“

„Ще те видя застанал до главния вход като статуя, властваща над самия камък. Нови бръчки на лицето ти, но онази извита усмивка още е там, сред посивялата вече брада. Подпрял си се на тоягата си и мога да надуша конете — като упоителната миризма на цвят във въздуха, и тази миризма ще ми подскаже, че съм се върнал у дома.“

„Виждам те как я оглеждаш, забелязваш ръста й, гъвкавата й увереност, дързостта в очите й. И ще се питаш дали тя ме е прекършила — не обратното — това можеш да видиш. Не обратното. Но тогава ще погледнеш в моите очи и усмивката ти ще стане още по-широка.“

„И ще отметнеш величествената си глава. И ще се разсмееш към небесата.“

„Ще е най-сладкият звук на света. Ще е гласът на нашата победа. На всички ни. Ти, аз, тя.“

„Татко, наистина ми липсваш.“

Мазолестата длан на Лостара намери неговата и той пое част от тежестта й, когато се облегна рамото му.

— Благословен да е Брис Бедикт — промълви тя.

Хенар кимна и отвърна:

— Подозирам сантиментална черта в командира си.

— Радвай се на това. Аз се радвам.

— Беше… неочаквано.

— Защо? Бих се за тебе, Хенар. Не за адюнктата. За теб. Той разбра…

— Не, ни най-малко, мила. Всичко… това. Където намерихме себе си. И как се намерихме един друг.

Тя се загледа нагоре към Странниците в нощното небе.

— Тъй че ни дава колкото време ни е останало. Не е толкова сантименталност, по-скоро… жалост. Ти имаш мрачна черта, Хенар — мисля, че предпочитам сантименталната на Брис. Може би ще се отърва от тебе и ще се върна при него.

— Ще трябва да се биеш с адюнктата за него, мисля.

— О, прав си, а не бих могла да направя това. Не бих го направила. Твърде много я харесвам. Е, изглежда, съм вързана за теб.

Той се усмихна. „Вързана. Ха.“

— Хенар.

— Да?

— Боя се, че няма да се върнем от това пътуване.

Той кимна. Не защото бе съгласен с нея, а защото знаеше, че се страхува.

— Ще умрем — каза тя. — Може би дори няма да успеем да прекосим тази пустиня.

— Има го този риск.

— Не е честно.

— Имах една слугиня някога, в селското ни имение. Цици като дини и големи очи…