Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Какво?!

— Баща ми така казваше. Тъй че тя си остана с това, мм, паметно описание. Все едно, често ми разправяше приказки нощем. Дълги многословни приказки за герои. Изгубена любов, спечелена любов. Всеки край го правеше мил. За да направи сънищата ми едни и същи, разбираш ли?

— Точно каквото му трябва на едно дете.

— Предполагам. Но приказките не бяха за мен. Бяха за нея. Беше от брега и бе оставила зад себе си мъж, когото обичаше — това беше Ледер, не забравяй, и цялото им село бе затънало в живота на Длъжниците. Точно затова бе дошла да работи за семейството ни. Колкото до младия мъж, е, него го пратили по море. — Помълча малко, докато си спомняше, след което продължи: — Всяка нощ ми разказваше как иска да се обърне животът й — макар да не го разбирах тогава. Но истината беше, че искаше щастлив край. Искаше да вярва в него. За себе си и за всеки друг.

Лостара въздъхна.

— Какво стана с нея?

— Доколкото знам, все още е там, в селското ни имение.

— Сърцето ли се опитваш да ми разбиеш, Хенар?

Той поклати глава.

— Баща ми се справяше със системата по най-добрия възможен начин и не беше лош с Длъжниците си. Около година преди да замина да се обучавам с Пиконосците „Цици като дини с големи очи“ се омъжи за сина на един от конярите ни. Последният ми спомен за нея е с ей такъв издут корем и циците — още по-големи.

— Отказала се е от своя мъж от морето значи. Е, сигурно е било разумно, предполагам. Част от израстването.

Хенар я погледна, след което отново извърна очи към каменистия пейзаж.

— Мисля си за нея от време на време. — След това се ухили. — Дори съм си фантазирал за нея понякога, да, както правят младежите. — Усмивката му повехна. — Но най-вече я виждам как седи на ръба на леглото, разказва и маха с ръце, и очите й стават по-широки, а в онова легло е собственото й дете. Момче. Което ще сънува сладки сънища. А когато фенерът угасне, когато застане до вратата на стаята му, тогава сълзите потичат по бузите й. И си спомня за един млад мъж на брега на морето. — Дъхът на Лостара се бе променил някак и лицето й бе скрито от погледа му. — Мила?

Отговорът й бе приглушен.

— Няма нищо. Хенар, непрекъснато ме изненадваш.

— Ще преживеем това, Лостара Юил — промълви той. — И един ден ще те поведа за ръка до бащината ми къща. И ще го видим, застанал там и ни чака. И той ще се смее.

Тя вдигна глава и изтри сълзите си.

— Ще се смее ли?

— Има наслади на този свят, Лостара Юил, които не може да се опишат с думи.

„Чух някога една такава наслада. И ще я чуя отново. Ще я чуя.“

— Преди да стигна до високата позиция на неизтощима мастурбация, каквато е септарх на Демидрек от Великия храм — говореше Банашар, — трябваше да спазвам същите ритуали като всеки друг. И един от тези ритуали беше да съветвам простолюдието — кой знае защо изобщо ще търсят жрец на Червея на Есента, но пък истината е, че реалната и основна функция на жреците от всякакви цветове е просто да изслушват литания от стонове, страхове и изповеди, всичко това за укрепването на нечия душа — така и не разбрах на чия точно душа, но все едно. — Той замълча. — Всъщност слушате ли ме, адюнкта.

— Изглежда, нямам голям избор — отвърна тя.

Стъклената пустиня се простираше пред тях. Малък флангови отряд — съгледвачи, предположи той — се придвижваше вляво и северно пред авангарда, пеша като всички останали. Но точно пред Банашар и адюнктата нямаше нищо освен пресечен терен, осеян с кристали под призрачно небе.

Бившият жрец сви рамене.

— Е, това ако не е интересен обрат. Благословена жено, ще чуеш ли приказките ми за смъртната злочестина? Ще ми дадеш ли съвет?

Погледът, който му хвърли, беше неразгадаем и миг по-късно му хрумна, че толкова по-добре.

Банашар се покашля.

— Понякога някой от тях се оплакваше. От мен. Или по-скоро от нас, лицемерно набожните говна в тия нелепи халати и какво ли още не. Знаеш ли за какво най-много се дразнеха? Ще ти кажа. За любовта. За това.

Втори поглед, още по-кратък от първия.

Той кимна.

— Точно така. Питаха: „Ти, жрецо — да, ти, с тази, ръка под одеждите, какво в името на Гуглата знаеш ти за любовта? И по-важното, какво знаеш ти за романтиката ?“ Виждате ли, повечето хора рано или късно започват да хленчат за връзките си. Повече, отколкото да си беден, сакат или болен, повече от всяка друга тема, която може да си представи човек. Любовници, съпрузи, съпруги, непознати, сестри — безкрайни изповеди и желания, и измени, и всичко останало. Точно затова рано или късно въпросът възникваше — това, че сме жреци, ни измъкваше от цялата бъркотия. Едва ли е силна позиция, от която да ръсиш празни баналности, минаващи за съвет. Следите ли мисълта ми дотук, адюнкта.