Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Беше Троутслитър, сержант.

— Убил е хиена? Браво на него. Къде е Балгрид, между другото?

— Мъртъв е.

— Проклет кръшкач. Аз ще поспя. Ефрейтор, поемаш командата…

— Не може да спиш сега — възрази Бретлес. — Ние вървим, сержант…

— Най-доброто време за сън значи. Събудете ме, като изгрее слънцето.

— Е, не е честно как го прави това.

— Чувал си за тях непрекъснато обаче — изсумтя Бретлес. — Ония ветерани, дето могат да спят в поход. — Помисли и изсумтя отново. — Не знаех, че е от тях.

— Сега е трезва — измърмори Мейби. — Това й е новото.

— Видя ли я как се върнаха с Ърб и Тар в окопа? Вече почти се бях предал и тогава я видях, измъкна ме все едно имах синджир на врата. Мен и Тъчи. Помниш ли, Тъчи?

— Да. Та какво?

— Бяхме свършили. Като видях какво стана с Бързия Бен, все едно някой ме изтърбуши. Целият станах кух отвътре. Изведнъж разбрах, че е време да умирам.

— Сбъркал си обаче — изръмжа Мейби.

— Имаме си добър сержант, това казвам.

Мейби кимна и се обърна отново към Кръмп.

— Слушаш ли, войник? Не се скапвай.

Високият мъж с конското лице примига смутено.

— Стъпиха на проклетиите ми. Не ми останаха повече.

— Можеш да използваш тоя меч на колана ти, сапьор.

— Какво? Това ли? Защо? Ние просто вървим.

Тътрещият се зад тях Лимп заговори задъхано:

— Кръмп имаше цяла торба муниции. И мозъка си беше натикал в нея. За, ъъ, резерва. Всичко гръмна, На’Руци се разхвърчаха навсякъде. Само един празен череп му остана, Мейби.

— Значи не може да се бие? А да стреля с арбалет?

— Не съм го виждал да се е пробвал. Но да се бие? Кръмп се бие, не се притеснявай.

— Добре де, но с какво?

— С голи ръце, Мейби.

— Е, страхотно тогава.

— Ние просто вървим — повтори Кръмп и се засмя.

Ърб хвърли поглед към тътрещото се на пет крачки зад хората му отделение. Тя вече нямаше нищо за пиене. Събуждаше се. Връщаше се към онова, което беше всъщност. И може би не харесваше това, което виждаше. Не беше ли пиенето точно заради това? Потърка се по врата и отново се обърна напред.

Трезва. С ясен поглед. Достатъчно ясен, за да види… е, не че бе проявила всъщност някакъв интерес. А и той наистина ли искаше толкова да се оплете с жена като нея? Изправена сигурно само за да падне отново. За хора като нея това бе тясна пътека и трябваше да искат да вървят по нея. Иначе падаха отново, рано или късно. Всеки път.

Разбира се, ако казаното от Фид беше вярно, имаше ли всичко това изобщо някакво значение? Те бяха вървящите мъртъвци и си търсеха място, където да сложат край на всичкото това вървене. Тъй че междувременно, ако изобщо имаше някакъв шанс за каквото и да е, защо да не опита? Тя обаче нямаше да го приеме сериозно, нали? Щеше да се надсмее на самата идея за любов — просто щеше да се изсмее.

Не беше достатъчно смел за това. Всъщност изобщо не беше смел, за нищо. Не и когато се биеше с На’Рук или с ледерии, или с фанатиците от Вихъра. Всеки път, когато се наложеше да извади меча си, ставаше студен като лед отвътре. Отпуснат, разтреперан, ужасът набъбваше от стомаха му и отнемаше топлината от крайниците му. Вадеше меча си с очакването, че ще умре — и ще умре жалко.

Но щеше да направи каквото може, за да я опази жива. Винаги го беше правил. Винаги щеше да го прави. Обикновено тя беше твърде пияна, за да го види дори. Или навярно бе толкова свикнала той да е наблизо, когато е важно, че за нея не бе нищо повече от каменна стена, на която да подпре гръб. Но не беше ли дори това достатъчно за него?

Трябваше да е, защото нямаше кураж за нищо повече. Това да си ходещ мъртвец нямаше нищо общо с храбростта. Беше просто начин да се гледа на времето, което ти остава, да се стегнеш и да не се оплакваш. Можеше го това. Беше го правил през целия си живот всъщност.

„Бил съм ходещ мъртвец през цялото време и дори не го знаех.“ Тази мисъл го омаломощи, все едно някакъв невидим нож се беше забил дълбоко в душата му. „Непрекъснато си повтарях, че това е да си жив. Това тук. Това… криене. Мечтаене. Копнеене. Чакане. И през цялото време какво виждат всички останали, когато ме погледнат?“

„Тихият Ърб. Не става кой знае какво там вътре, нали? Но е добър войник. На мястото си. Стана сержант, да, но не си и помисляй, че ще се издигне повече. Няма го отвътре, виждаш ли. Тихо е там вътре като в пещера, но, е, трябва все пак да му се възхитиш. Той е човек без тревоги. Човек, който го преживява леко, ако ме разбираш.“

„Това е сержант Ърб. Ще свърши работа, докато се появи по-добър сержант.“