Стивън Ериксън - Сакатият бог

Вторачи се в дебелата превръзка от кожи на мириди, стегнала натрошения й крак. Провисналата коса криеше от очите й Бадан Грук, Синтър и всички останали, толкова безполезни в тътренето си напред, толкова унили сред всичките призраци, които вече носеха и под чиято тежест се огъваха.

„Поурс ли беше, или Кайндли? Да, Поурс. «Пусни я тази коса да порасте, жено!» Или беше «срежи я»? Не мога да си спомня. Как така не мога да си спомня? Толкова отдавна ли беше?“

„Поурс, докато се правеше на Кайндли. Откъде идва този негов кураж? Тази… дързост? Този знаещ поглед ще бъде в очите му чак докато го тикнат през Портата на Гуглата. Нали?“

„Как се възхищавам на такива хора. Как исках да съм като тях.“

„Бадан Грук, вземи си урок от Поурс, моля те. Стига с тези тъжни очи, с този наранен поглед. Виждам го и искам да пронижа по-дълбоко. Да ударя. Искам да направя основателни всички тези твои жалки притеснения, всички рани в сърцето ти. Да ги видим как кървят!“

Фургонът пак подскочи. Тя изохка. Цветя и дървета, листа от огън, пламнали зад очите й. Нямаше време за мислене. Всяка мисъл се опитваше да избяга, само за да изригне в леса. „Да изригне и да съживи всички листа, високо в короните, и всяка мисъл да отлети.“ Като птици в небето.

Кракът й беше забрал. Имаше треска и никой нищо не можеше да направи. Билките воюваха добре или щяха да воюват, ако ги имаше. Ако бе помолила за тях. Ако бе казала на някого. Мехлеми и мазила, отвари и еликсири — развели знамена войници, настъпващи срещу ухиленото лице на болестта.

„Никой не те пуска да си идеш.“

„Стой тук в този друсащ се фургон, зад вонящата сладникава пот на воловете. Имаме си своята война, приятели. Не можем да спрем и да си бъбрим. Имаме си война и никой не може да си иде. Никой не може да се махне. Никой не може да…“

— Мамка му! — изруга Синтър и забърза напред.

Кисуеър току-що бе паднала назад, главата й издумтя в дъските.

Синтър се качи на фургона.

— Богове на бездната, цялата гори. Бадан… доведи резач, бързо. — Надигна се и се надвеси над вързопите снаряжение. — Ръфъл! Изкарай тоя фургон от колоната! Бързо!

— Слушам, сержант!

— Излизат от колоната, сержант. Да се върнем ли да видим какво става?

Хелиан се намръщи.

— Продължавай напред, ефрейтор.

Беше тъмно, но може би не чак толкова, колкото трябваше. Хората грееха в зелено, но пък май винаги бе така, когато не пиеше. „Нищо чудно, че пия.“

— Слушай всички — изръмжа тя. — Отваряй си очите.

— За какво? — попита Брети.

— За кръчма, за какво. Идиот.

Бяха получили две попълнения. От Седмо отделение. Два меча, единият накуцваше, а другият беше с лице като на болен кон. „Лимп беше името на единия. Но кой от двамата? Оня другия беше… Кръмп. Сапьор? Кръмп ли е сапьорът? Освен ако Кръмп не е тоя със счупеното коляно. Да бе, куц сапьор. Слагай заряда и бягай! Куцай си, куцай! Колкото можеш по-бързо.“

„Сапьори. Тъпо. Счупи им единия крак на всички и бързо ще станат изчезваща порода.“

— Ста’а студено, сержант.

Хелиан се намръщи още повече.

— Какво искаш да направя по въпроса, да ти пръдна да те стопля?

— Не. Просто казвах. А и Лимп едва се влачи — трябваше да го качим на фургона.

— Я кажи пак кой беше?

— Мейби съм аз, сержант. С вас съм от началото.

— Коя врата?

— Какво?

— Улицата, на която живяхме в Картуул. Ти коя врата беше.

— Не съм от Картуул, сержант. Исках да кажа от началото на отделението. Това имах предвид. Ейрън. Седемте града. Първия път, когато минавахме през шибана от Гуглата пустиня.

— В Ю’Гатан ли сме пак? Нищо чудно, че съм гадна. Носиш ли нещичко в това шише, войник?

— Само пикнята ми, сержант.

— Късмет имаш, че не си жена. Пробвай да пикаеш в шише, когато си жена. Ю’Гатан. Богове на бездната, колко пъти трябва да го превземаме?

— Не вървим към Ю’Гатан, сержант. Ние сме… о, все едно. Определено е пустиня обаче. Студена.

— Ефрейтор Тъчлес!

— Сержант?

— Какво имаш в това шише?

— Пикня.

— Кой го продава това между другото? Проклет гений.

— Чух, че интендантът връзвал мехове на жребците на хундрилите — каза Мейби. — На чеповете на жребците.

Хелиан се намръщи.

„Блести зелено, да. И всички тия камънаци и парчетии там, където са паяците. Малките очички скупчени там, гледат ме как минавам. Трезва съм. Не мога да се престоря, че ги няма, вече не.“

„И никаква кръчма наоколо.“

„Това е лошо. Много лошо.“

— Чу ли? — попита тя. — Беше проклета хиена.