Стивън Ериксън - Сакатият бог

Тар го изгледа с присвити очи.

— Казваш всичко това за капитана?

— Не знам дали Бързия Бен е мъртъв, или жив, сержант, но ако трябва да се обзаложа, хм, мога да се сетя за няколкостотин Ловци на кости, които с радост биха заложили срещу мен — повече от няколкостотин всъщност. Но ако трябва да направя същия залог за Хедж или Фидлър… — Ботъл поклати глава, плесна се по врата и размаза нещо хапещо.

— Обзалагаш се, че е мъртъв?

— Не, обзалагам се, че е жив. И за нещо повече се обзалагам. Обзалагам се, че все още е в играта.

Сержантът изведнъж се ухили.

— Страхотно е, че се върна, маг.

— Не бързай толкова, Тар — сержант, исках да кажа. Не забравяй, не го видях там накрая. А според това, което чух, е било гадно.

— Възможно най-гадното.

— Тъй че… за това не правя залози.

— Гуглата знае какво изобщо е видял Фид у теб, войник. Хайде, махай ми се от очите.

След като си размениха местата в редицата с Коураб, Кътъл заговори от лявата му страна:

— Слушай…

— За кого, в името на Гуглата, ме взимате напоследък, за самия Фишер ли?

— Какво? Не. Нещо, което каза Корик…

— Кое нещо? Онова за Пияча на пикня? Фид не си прави сам картите, Кътъл. Не е от ония шарлатани с Колодата. Тъй че…

— За плячката, войник. Онова нещо за плячката.

— Мисля, че беше сарказъм.

Вдясно от него Смайлс изсумтя, но не се обади.

— Точно така е — каза Кътъл. — Значи, всъщност Дасем Ълтър сложи край на всичко това с плячкосването… Ние завоювахме, не правехме набези. Когато окупираш град, е лоша практика да плячкосваш и изнасилваш гражданите. Дразни ги и докато се усетиш, започват да убиват войниците ти от окупационния гарнизон по време на нощния патрул. Тъй че все едно, не го правехме, но дори тогава все пак имахме шанс да забогатеем. Всяка рота си имаше писар и всичко се разпределяше. Събрани оръжия и броня. Коне и така нататък. Спечелването на битка означаваше бонуси.

— Всичко това добре, Кътъл — съгласи се Ботъл. — Но ние тука си имаме храмово съкровище. Ведомостите за заплати още се поддържат. Фактът, сапьор, е, че сме се вмирисали от богатство.

— Стига да доживеем да го вземем.

— Винаги е така. Не те разбирам.

Малките очи на сапьора лъснаха в тъмното.

— Кажи ми — изръмжа той, — даваш ли гъза на една нахта за това? А, Ботъл?

Той помисли. Четири, пет, седем крачки.

— Не. Но пък никога не ме е интересувало много. Не съм тук заради богатство.

— Ти си млад, да. Приключението те влече. Но виждаш ли, стигаш до определена възраст, видял си вече достатъчно и почваш да мислиш за живот, когато си приключил с всичко това. Почваш да си мислиш за някоя хубава къщичка или, да речем, за прилична стая над някоя свястна кръчма. Да, знаеш, че сигурно никога няма да стане, но все едно, мечтаеш си за това. И там отива цялата пара.

— И?

Гласът му стана по-тих.

— Ботъл, вече не мисля за повече от следващата седмица. Не съм мислил за заплатата си от месеци. Чуваш ли ме? Никаква къща, никаква кръчма. Никаква хубава рибарска лодка или, боговете да не дават, градина. Нищо такова.

— Защото сме живи мъртъвци, нали?

— Така мислех, но след онова, което каза Фид предната нощ, вече не.

Ботъл го погледна с любопитство.

— Кажи тогава.

Кътъл сви рамене, сякаш изведнъж му стана неловко.

— Нещо стана с нас, това е. С Ловците на кости. Може би беше завладяването на Ледер. Може би беше град Малаз или дори Ю’Гатан, не знам. Виж ни. Ние сме армия, която не мисли за плячка. Защо според тебе Корик се подигра със Смайлс за парите за пикнята й?

— Защото се е скапал — отвърна Смайлс. — И ревнува.

— Защото на никой не му пука за злато и сребро, за купуване на вмирисани имения, за гледане на коне или презморска търговия. Ние сигурно сме единствената армия на света, на която не й пука.

— Чакай малко, сапьор — изсумтя Смайлс. — Не мислиш, че след като сме накълцали някой и стоим там на бойното поле — не мислиш, че ще почнем да режем пръсти и всичко останало? Че ще товарим торкви, пръстени и хубави мечове, и каквото е там, нали?

— Не, Смайлс.

— Мисля, че съм съгласен с Кътъл за това — рече Ботъл. — Но пък може би ти ще…

— Защо? Изобщо не говорех за себе си…

— За пръв път ще е — измърмори Ботъл.

— О, ще мина да огледам телата, да — съгласи се тя. — Ще намеря някой да диша и ще му клъцна гърлото. Но пръстени и други говна? Забрави.

— Точно каквото казвах. — Кътъл впи очи в Ботъл. — Точно това е, Ботъл. Тази армия се е побъркала.

— Фид е капитанът сега — изръмжа Балм. — Какво повече ви трябва да знаете? Той ще ни оправи. Беше от Подпалвачите на мостове, нали? Вижте му старото отделение, момчета — не са загубили и един проклет войник. И това ако не е гледащо отгоре милостиво божие око, какво тогава?