Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Не съм съгласна с това — отвърна Лостара. — Вижте, само с това, че стоите с нея, с адюнктата, вие казвате всичко, което има нужда да се каже. Истинската заплаха за тази армия е Юмрук Блистиг, който не крие противопоставянето си на адюнктата и съответно на всички ви. Ако започне да събира последователи… е, тогава ще започне неприятното.

Кайндли изтри потта от челото си.

— Има мъдрост, Фарадан. Мъдростта, която идва с научаването — до самото ядро на душата ти — колко точно крехък е животът всъщност. Печелиш тази мъдрост, когато отнемаш живота на някой друг.

— А тези, които изобщо не се замислят? Мъдрост? Едва ли. По-скоро… това започва да ти харесва. Онази тъмна вълна на наслаждение, с която… толкова се привиква. — Извърна очи. „Знам. Стоях на Стената.“

Лостара посочи.

— Някакъв войник идва… за някой от нас.

Войникът беше слаб и кръглолик, с осакатени ръце. Отдаде чест с дясната и поднесе с лявата восъчна табличка на Кайндли.

— Поздрави от лейтенант старши сержант интендант Поурс, сър.

Кайндли взе табличката и я огледа.

— Войник.

— Сър?

— Слънчевата топлина е стопила восъка. Надявам се, че сте запомнили съобщението.

— Да, сър.

— Да го чуем.

— Сър, посланието беше лично.

— От Поурс? Наистина нямам време за това. Словесните дуели ги зарязахме отдавна. Хайде казвай, войник.

— Сър. Цитирам: „Лично послание, от лейтенант старши сержант полеви интендант Поурс до Юмрук Кайндли. Най-горещи поздрави и благопожелания за вашето повишение, сър. Както би могло да се отбележи, вашият напредък в кариерата, както и моят, са повод за голямо задоволство. Колкото и да съм щастлив винаги да си кореспондирам с вас, за да обсъждаме всевъзможни теми с всякакви възможни идиоми, уви, тази тема е с доста по-официален характер. Накратко, изправени сме пред криза от най-висш порядък. Ето защо покорно моля за вашия съвет и бих предложил да уредим изключително лична среща при най-ранната удобна възможност. Сърдечно ваш, Поурс.“ — След това войникът отново отдаде чест и рече: — Трябва да изчакам за отговора ви, сър.

В озадаченото мълчание, което последва, Фарадан Сорт присви очи към войника.

— Ти беше от тежката пехота, нали?

— Ефрейтор Химбъл Тръп, Юмрук.

— Държат ли бойците, войник?

— Държат здраво, Юмрук.

— Редниците говорят ли много за адюнктата, войник? Това извън протокола.

Воднистите му очи пробягаха за миг към нея и отново се извърнаха.

— Понякога, сър.

— И какво говорят?

— Не много, сър. Предимно, всички ония слухове.

— Обсъждате ги.

— Не, сър. Дъвчем ги, докато нищо не остане. А после измисляме нови, сър.

— За да сеете брожение?

Веждите се вдигнаха под ръба на шлема.

— Не, Юмрук. Това е… ъъ… забавление. Надвива скуката, сър. Скуката води до мързел, сър, а мързелът може да убие войника. Или другаря му до него, което е още по-лошо. Мразим скуката, сър, нищо повече.

— Кажи на Поурс да ме намери в командната ми палатка, когато иска — рече Кайндли.

— Слушам, сър.

— Свободен си, войник.

Мъжът отдаде чест за трети път, обърна се кръгом и си тръгна.

Кайндли изсумтя.

— Това са то тежките — подхвърли Фарадан Сорт. — Измислят гадни слухове за забавление.

— Гадни са само ако някой реши, че един е верен, предполагам.

Фарадан го погледна в очите.

— Заради нищо ли изпадаме в паника, Кайндли.

Той въздъхна.

— Честно казано, всъщност не знам вече.

Рутан Гъд смъкна подплатеното долнище от лъсналото си от пот тяло и за миг се наслади на прохладата след непоносимата жега.

— Е, това вече ме събуди — каза Сканароу от постелята.

— Богоподобната ми физика ли?

— Миризмата, Рутан.

— Ах, благодаря ти, жено, направо засиях от гордост.

Седна до нея и отпусна глава в ръцете си.

— Пак ли? — попита Сканароу.

— Не знам колко още ще може да издържи — отвърна той иззад пръстите си.

— Едва от два дни сме в пустинята, Рутан. Надявам се да е по-корава, отколкото мислиш.

Той свали ръцете си и я погледна.

— Аз също. — Погледа я още миг и рече: — Може би трябва да ти го кажа. Мислех да… напусна.

— О.

— Не теб. Тази армия.

— Рутан, аз съм в тази армия.

— Мислех да те отвлека.

— Разбирам.

Той въздъхна.

— Днес тя ме разубеди. Тъй че, обич моя, ще бъдем в това до горчивия край.

— Ако това е предложение за брак… май ми харесва.

Рутан я изгледа. „Богове, бях забравил…“

Иззад кухненските палатки, където миячите търкаха котли с шепи чакъл, се носеше шумно дрънчене. Кътъл затегна ремъка на походната си торба, изправи се, разкърши гръб и изохка.