Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Тъпанар такъв… хайде върви, махай ми се от очите. Коураб, Ботъл, вдигнете Корик на фургона. Чакай. Жив ли е поне? Добре, във фургона. Май няма да се събуди, докато не свърши походът тая нощ.

— Проклетият му късмет — измърмори Смайлс.

Проехтяха рогове. Ловците на кости се раздвижиха, вляха се в дълга колона и маршът започна. Ботъл се шмугна зад Коураб, Смайлс бе от лявата му страна. На три крачки зад тях вървеше Шортноус. Походната торба на Ботъл бе лека — повечето му багаж бе отишъл в резервите, а като във всички армии по света, не съществуваше такова нещо като свръхрезерви, поне доколкото ставаше дума за полезен багаж. „Безполезен, виж, това е друга работа. Ако бяхме в Малаз или в Седемте града, щяхме да имаме много. Пера и никакво мастило, ремъци и никакви шила и игли, фитили и никакъв восък — все пак нямаше ли да е хубаво да сме в Малаз? О, я стига, Ботъл. Нещата са достатъчно зле и без да влагаш безсмислена носталгия.“ Все едно, беше загубил повечето си полезен багаж. Само за да открие, че всъщност изобщо не му трябва.

Глиненото шише се въртеше в увисналата на бедрото му мрежа и се люшкаше при всяка стъпка. „Добре, за мен поне беше логично. Винаги бих могъл да помоля… Не знам. Флашуит? Или… богове на бездната, Мейсан Джилани! Сигурен съм, че тя би…“

— Ела тука до мен, Ботъл.

— Сержант?

— Фид нареди да ти задам няколко въпроса.

— Вече обсъдихме каквото помня…

— Не онова. Древна история, Ботъл. Та коя беше онази битка? Все едно. Задръж малко по-назад, Коураб. Не, още си ефрейтор. Спокойно. Просто трябва да си поприказвам малко с Ботъл тука — той е нашият отдельонен маг, нали?

— Ще съм точно зад вас, сержант.

— Благодаря, ефрейтор. Не мога да ти опиша колко успокоително ми действа дъхът ти на врата ми.

— Още не съм пил пикня, сержант.

Докато го подминаваше, Ботъл го изгледа навъсено.

— Коураб, защо напоследък говориш като по-тъпия брат на Кътъл?

— Аз съм морски пехотинец, войник, това съм, и ние морските говорим така. Та както казва сержантът, коя битка беше онази? Древна история. Бием се с някого? Кога? Такива неща, схващаш ли?

— Най-добрите морски пехотинци, Коураб, си държат скапания език зад зъбите — изръмжа Тар.

Коураб стисна многозначително уста.

— Ефрейтор Коураб?

— Извинявам се. Така ли, сержант?

— Идеално.

Ботъл видя Балм и отделението му десетина крачки напред. Троутслитър. Детсмел. Уидършинс. „Това ли е? Само това ли остана от тях?“

— Никакви лабиринти наоколо, а?

— Сержант? А, да. Нищо. Та тия въпроси на Фид?

— Значи е съвсем умряло.

— Да. Като изсмукана кост.

— Което значи, че никой не може да ни намери тук — продължи Тар. — Нали?

Ботъл примига и се почеса по брадичката. По ноктите му останаха люспи изгоряла кожа и нещо, което приличаше на кристали сол. Погледна ги намръщено.

— Ами, да, предполагам. Освен ако нямат очи, разбира се. Или криле.

Кимна нагоре.

Дъхът леко изсвири от ноздрите на Тар.

— А за това трябва да са тук. Но тази пустиня уж трябваше да е непроходима. Никой с капка ум в главата няма да се опита да я прекоси. Това е гледната точка, нали?

„Гледна точка? Не е мнение, Тар. Това е факт. Никой с малко ум в главата не би се опитал да я прекоси.“

— Има ли някой конкретен, който може да се опитва да ни намери, сержант?

Тар поклати глава.

— Капитанът е тоя с Колодата, не съм аз.

— Но ония карти ще са студени тук. Безжизнени. Тъй че говорехме за гледането му преди да навлезем тук. Приближаваше ли се някой, сержант?

— Няма смисъл да питаш мен за това, Ботъл.

— Слушай, това е нелепо. Ако Фидлър иска да ме пита за разни неща, може просто да ни дочака и да го направи. Така и аз ще мога да го попитам разни неща.

— Дали са слепи, Ботъл. Това искаше да разбере Фид. Не ние. Те.

„Те.“

— Да. Гледат и нищо не виждат.

Тар изсумтя.

— Добре.

— Сержант… можеш ли да си спомниш кой ни измисли името? Ловците на кости?

— Може да е била самата адюнкта. Първия път, когато го чух, беше от нея. Мисля.

„Но това е невъзможно. Ейрън. Не е могла да го знае. Не и тогава.“

— Защо, Ботъл?

— Нищо, просто се чудех. Това ли е? Може ли да се сменим пак с ефрейтора?

— Още един въпрос. Жив ли е Бързия Бен?

— Вече казах на Фид…

— Този въпрос не е негов, Ботъл. Мой е.

— Не знам. И казах същото на Фид. Не ги разбирам ония хора.

— Кои хора?

— Подпалвачите на мостове. Ония. Мъртвия Хедж, Бързия Бен — дори самия Фидлър. Не са като нас. Като теб и мен, сержант, или Коураб отзад. Не искай да обяснявам какво имам предвид. Работата е, че не мога да ги проумея, да ги разгадая. Понякога все едно, че са… не знам… Призраци. Мушкаш и минаваш през тях. Друг път са като планина, толкова голяма, че самото слънце не може да се изкатери над тях. Не знам, това ми е отговорът.