Стивън Ериксън - Сакатият бог

Уидършинс се приближи до Троутслитър, Детсмел и сержанта и попита:

— Някой от вас чу ли Ботъл отзад? Онова за името ни?

Троутслитър се навъси.

— Какво?

— Питаше как сме си получили името.

— Е?

— Ами, просто си мисля… хм… мисля, че е важно. Мисля, че Ботъл знае нещо, но го държи в тайна…

— Запушено в бутилката за пикня ли? — попита Детсмел.

Пискливият смях на Троутслитър предизвика ругатни по колоната и той даже се притесни.

— Съжалявам, изпуснах се.

— Ами стискай по-здраво. Ако искаш, може да ти сложим и тапа. Даже две — едната отзад.

Троутслитър едва не се задави, докато се мъчеше да спре поредния врясък.

— Детсмел, престани — заповяда Балм. — Сериозно ти казвам.

— Нищо не съм казал, сержант…

— Видя какво направи Кътъл на Корик, нали? Ще те просна долу, Детсмел.

— Не можеш — ти си ни сержантът.

— Означава, че го мога , идиот.

— Ботъл е маг, също като мен — заговори Уидършинс. — Имаме обща връзка. Мисля, че мога да поговоря с него все пак. Има нещо, което не казва. Знам го.

— Е — разсъди Детсмел, — момчето все пак оцеля от кухненската палатка на На’Рук, тъй че си е впечатляващо.

— И се върна с капитан Рутан Гъд. Има някакъв вътрешен кръг, да ви кажа. Подозирах го отдавна.

— Уидършинс, знаеш ли, че може да си налучкал нещо тука — рече Детсмел. — Посветени хора. Знаят… нещо.

— Повече от нас, точно така.

— Може и на картата да са го нахвърляли. Как да минем през тая пустиня и след това да свалим още някоя империя, както завзехме Ледер.

— И както разбихме Вихъра също. И се измъкнахме от град Малаз. Тъй че вече няма да си правиш майтап с мен, Детсмел, нали?

Четиримата морски пехотинци се извърнаха като един назад и погледнаха намръщено тътрещото се зад тях отделение. Сержант Тар повдигна вежди.

— Чуваш ли ни, Тар? — подвикна му Балм.

— Нито дума, Балм.

— Добре.

Отново се обърнаха напред и Уидършинс се приближи още повече до сержанта.

— Можем да се сетим кои са от посветените. Фид и Рутан Гъд…

— И Ботъл — каза Детсмел. — Защото е излъсканият ашик на Фид.

— Мейсан Джилани…

— Какво? Сериозно?

— Още една, прикрепена към свитата на адюнктата — не убиха коня й, разбрахте ли го това? Два й запазиха всъщност. — Уидършинс се почеса по брадичката. — Студено става, като залезе слънцето, нали? После имаме Лостара Юил, която направи онзи Танц на Сянката — тя със сигурност. Кой още?

— Кенеб, ама той умря — рече Балм. — Бързия Бен също.

Уидършинс се изсмя тихо.

— По този въпрос съм на едно мнение с Ботъл. Той е там някъде. Може би с Геслер и Сторми…

— Разбира се! — прекъсна го Балм. — Гес и Сторми! А изтърсаците не са ли с тях?

— Синн и Гръб, да.

Уидършинс кимна.

— Цялата конспирация може да е там. Вътрешният кръг, за който говорех…

— Коварната кабала — каза Детсмел.

— Да…

— Тайната завера.

— Точно така.

— Лукавите пазители на истината…

Смехът на Троутслитър прониза нощта.

Синтър потръпна от врясъка зад тях.

— Богове, ще ми се да престане да го прави.

— Нищо особено смешно няма в това — съгласи се Бадан Грук. — Но пък това е Троутслитър, нали? Тоя човек ще се смее и над умиращата си сестра. — Поклати глава. — Не разбирам хора като него. Да се забавляваш в нещастието и мъчението. Какво има за смях тука? Това говори за разстроен ум.

Тя го изгледа с любопитство. Лицето му бе огряно от зеленото сияние на Нефритените копия. Призрачно. Безплътно.

— Какво те гложди, Бадан?

— Оная конспирация на Уид. — Погледна я подозрително. — Трябва и теб да включва, нали?

— Гуглата да ме вземе, как пък не.

— Бъбрихте си с Мейсан Джилани и… — кимна към фургона, който се друсаше и скърцаше малко пред тях — със сестра ти.

— Просто се опитвахме да разберем това-онова, за да помогнем на адюнктата…

— Защото знаеш нещо. Онези усещания, дето ги имаш. Знаеше, че сме в беда, много преди да се появят гущерите.

— Не че ни помогна много. Не разбираш ли? Знаех, но не знаех. Можеш ли да си представиш колко безпомощна ме кара да се чувствам това?

— Та какво предстои, Синтър?

— Нямам представа… и точно така искам да е. — Тя се потупа по шлема. — Всичко е тихо, нито шепот. Мислиш, че съм в някакъв вътрешен кръг? Грешиш.

— Добре. Забрави го.

Тишината между двамата се проточи и Синтър се почувства като в пашкул или в паяжина, в която са оплетени. Борбата само го правеше още по-лошо. В хълмовете високо над родната й савана имаше древни гробници, всечени в стръмните скали. Малко след първото си кървене беше ходила със сестра си и други две момичета, за да проучат тайнствените пещери.