Стивън Ериксън - Сакатият бог

Нищо освен прах. Десетки каменни саркофази бяха струпани във всяка камера и Синтър помнеше как стоеше там в студеното, стиснала факлата, и на мигащата, треперлива оранжева светлина беше зяпнала най-долния ковчег на издигащата се пред нея камара. Някои народи погребваха мъртвите си вместо да поднасят трупа на лешоядната богиня. Или ги затваряха под тежки каменни капаци. И помнеше как си бе помислила, помнеше смразяващата вълна, която я обля: „Но ако са сгрешили? Ако не са били умрели?“

В годините след това бе слушала ужасяващи приказки за нещастници, погребани живи, затворени в ковчези от камък или дърво. Животът в казармата бе пълен с разкази, предназначени да накарат човек да тръпне. По-лоши от публичните заплахи на жреците от амвона — а всички знаеха, че те го правят за пари. И цялото онова приятно споделяне на страх.

„А сега… сега се чувствам сякаш скоро ще се пробудя. От дълъг сън… Виждам само мрак и чувам само странно глухо ехо. Пресягам се и напипвам студен мокър камък. Капките ме събудиха. Кондензираните капки от собствения ми дъх.“

„Скоро ще се събудя и ще открия, че съм била погребана жива.“

Ужасът не я напускаше. „Тази пустиня е на мъртвите. Песента й е песента на умиращите.“

Във фургона пред тях седеше сестра й, отпусната, май спеше. Кракът й зарастваше бавно — в това мъртво място, никой лечител не можеше да й помогне. Сигурно я болеше. И все пак спеше.

„Докато ние крачим в поход.“

„Дезертьорката така и не стана дезертьорка в края на краищата. Кой можеше да предположи, че ще намери нещо в себе си, нещо, което надхвърля проклетия й егоизъм? Не можем, нали? Никога не можем да познаваме другия, та дори да е от собствената ни кръв.“

„Кисуеър. Трябваше да избягаш. Можех да се справя с всичко това, можех. Ако знаех, че ти си в безопасност — някъде много далече.“

Спомни си отново онзи миг, когато сестра й се появи с хундрилите — онази опърпана, жалка група оцелели. Млади майки, стари майки, осакатени воини, непуснали първата си кръв деца. Едва кретащи старци, като предвестници на разбита вяра. И тя сред тях — залиташе с набързо стъкмената патерица, патерица като онези, които носят осакателите ветерани по улиците на чужди градове, докато просят храна. „Богове на бездната, Малазанската империя поне знае как да почете своите ветерани. Не ги забравяш просто така. Не ги пренебрегваш. Не ги прекрачваш в канавките. Почиташ ги. Дори близките на загиналите получават пари и има празничен ден в тяхна почит…“

Знаеше, че съществуват всякакви видове ковчези. Всякакви начини да откриеш, че си погребан жив. Колко хора се страхуват да си отворят очите? Да ги отворят истински? Колко хора изпитват ужас от онова, което ще открият? Онзи каменен сандък. Онази плътна тъмнина. Неподвижните стени и капакът, и невъзможната тежест.

Сестра й отбягваше да я погледне в очите. Отбягваше дори да говори с нея. „Но се върна все пак. И войниците видяха това. Видяха и разбраха, че е отишла да доведе хундрилите, да намери помощ за онзи ужасен ден.“

„Разбраха също и какво трябва да е изпитала сред жалките оцелели хундрили. Да, беше пратила останалите от тях на смърт. Достатъчно, за да унищожи най-силните сред тях, да. Но вижте я. Като че ли може да го понесе. Счупеният крак? Щеше да язди и в онзи съдбоносен щурм, ако не беше паднал конят й, приятели.“

Не, те вече гледаха Кисуеър със сериозност, която говореше неизразимо много за окончателната принадлежност, която говореше за това, че виждат по нея пресните рани от единствения ритуал на преход, който си заслужава да бъде уважен — оцеляването и пълната цена, заплатена за тази привилегия.

„Добре. Това е моята сестра, нали? Въпреки всичко тя ще блести. Ще блести.“

Кисуеър усети как изтракаха зъбите й, готови всеки момент да се натрошат, щом фургонът изтропа над поредния камък, и затаила дъх зачака изригването на зашеметяващата болка. Тръгна нагоре от костите на крака й, разцъфтя като ярки цветя в бедрата й, извиси се по тялото й като дърво с хиляда жилещи клони и десет хиляди бодливи клонки. И още по-нависоко, безумните режещи листа, които се разгърнаха в черепа й и разцепиха мозъка й.

Понесе се над тази лудешка вълна, над влудяващо усилващата се агония, а след това, след като пулсирането заглъхна, след като се изцеди, бавно издиша киселия си дъх. Вонеше на страдание; усещаше вкуса му на подутия си език. Изливаше го по мръсните дъски под себе си.

Трябваше да я оставят. Самотна палатка в сметта на изоставения лагер. Щеше да е акт на милост. Но откога пък армиите мислеха за това? Цялата им работа бе да отказват милост и огромното каменно колело на мелницата на унищожението се въртеше и въртеше. Никому не бе позволено да си иде… къде? Усети, че се усмихва. „Да си иде дори в смъртта, да.“