Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Не съм сигурна.

— Забрави ли собствения си живот като редови войник?

Тя трепна, после поклати глава.

— Не съм го забравила, Кайндли. Но мога да постоя на петдесет крачки от един лагерен огън, достатъчно близо, за да видя движещи се усти, да видя жестове, придружаващи един спор — и няма нищо такова. Признавам, изглежда необичайно, но войниците ми като че ли нямат какво да кажат , дори помежду си.

Дълго никой не проговори.

Рутан Гъд чешеше брадата си с пръсти, изражението му беше замислено и някак разсеяно, сякаш се бореше с нещо на хиляда левги оттук. „Или може би на хиляда години.“

Фарадан Сорт въздъхна.

— Метеж. Грозна дума, Кайндли. Като че ли си готов да я хвърлиш в краката на пехотинците ми.

— Боя се от това, Фарадан. Не оспорвам командването ти — знаеш го, нали?

Тя помисли малко и изсумтя.

— Е, всъщност точно това оспорваш. Аз не съм Юмрук Блистиг и смея да кажа, че репутацията ми сред войниците ми е съвсем прилична. Да, може да ме мразят, но не е убийствена омраза. — Погледна Кайндли. — Не ми ли говори веднъж колко е важно войниците ни да ни мразят? Ние трябва да сме магнитът за тях и когато видят, че го понасяме, когато видят, че нищо от това не може да ни огъне, те също на свой ред стават по-силни. Или съм те разбрала погрешно?

— Не си. Но те вече не гледат така на нас, Сорт. Не, вече ни виждат като свои потенциални съюзници. Срещу нея .

Гласът на Рутан Гъд беше сух:

— Готов ли си да поведеш бунт, Кайндли?

— Попитай ме още веднъж това и ще те убия на място, капитане.

Рутан Гъд отвърна със студена усмивка:

— Съжалявам, не съм тук, за да ви дам лесен изход, Юмрук.

— Всъщност не ни даваш нищо.

— Какво искате да кажа? Тя не иска войниците й да плачат или да леят кръвта си по цялата земя, защото са се размекнали. Иска да са тъкмо обратното. Не просто твърди. — Огледа бавно тримата. — Свирепи. Неумолими. Упорити като скали срещу морето.

— В командната палатка…

— Не разбрахте — прекъсна го Рутан. — Вече си мисля, че всички не разбрахте. Тя каза да погледнете отсреща, в очите на Сакатия бог. Да погледнете и да почувствате . Но вие не можете да го направите, Кайндли, нали? Ти, Юмрук Сорт? Лостара? Който и да е от вас?

— А ти? — сопна се Кайндли.

— Изключено.

— Тя ни разби всички — какъв беше смисълът от това ?

— А защо не? — отвърна Рутан Гъд. — Поискахте от нея повече. А след това аз я издигнах на проклет пиедестал с онова безумие, че й служим . Тя отвърна на удара и това, приятели, беше най-човешкият момент, който съм виждал някога у адюнктата. — Изгледа ги един по един. — Дотогава бях разколебан. Да остана ли? Или да си тръгна и да се махна от всичко това? Ако си тръгнех, нямаше кой да ме спре, нали?

— Но си тук — каза Фарадан Сорт.

— Да. И ще съм с нея толкова дълго, колкото има нужда от мен.

Юмрук Кайндли вдигна ръка, сякаш за да го удари.

— Но защо?

— Още не го разбирате. Никой от вас. Чуйте. Ние не смеем да погледнем в очите на един страдащ бог. Но, Кайндли, тя смее. Поискахте от нея повече — богове на бездната, какво повече може да даде? Тя е готова да изпита цялото състрадание, което никой от вас не може да си позволи да изпита. Зад студено желязо тя ще изпита това, което не можем ние. — Очите му се спряха на Кайндли. — А ти я помоли за повече.

Камъните пращяха от горещината. Кръжаха насекоми с искрящи крилца.

Рутан Гъд се обърна към Фарадан Сорт.

— Вашите редовни не казват нищо? Бъдете спокойна, Юмрук. Може би най-сетне разбират, на някакво инстинктивно ниво, какво е взела тя от тях. Какво таи в себе си и го пази. Най-доброто, което имат.

Фарадан Сорт поклати глава.

— Е, кой сега е човекът с твърде много вяра, Рутан Гъд?

Той сви рамене.

— Горещо е тук навън.

Загледаха се след него: самотна фигура, затътрила се обратно към лагера. Нямаше прах във въздуха — тази пустиня не вдигаше прах.

Най-сетне Кайндли се обърна към Лостара Юил.

— Подозираше ли го, че се кани да драсне?

— Какво? Не. Този човек е една проклета загадка, Юмрук.

— Как да стане това? — попита Фарадан. — Когато трябва да повдигна духа на войниците си, какво, в името на Гуглата, мога да им кажа?

Мълчание. След малко Лостара Юил се покашля и рече:

— Не мисля, че изобщо трябва да им казвате нещо, Юмрук.

— Какво имаш предвид? И не ми бълвай думите на Рутан — той влага твърде много в сърцето и ума на простия войник. Това, че си посветил живота си на убиването, не носи някаква особена мъдрост.