Стивън Ериксън - Сакатият бог

Кайндли отново прокара ръка по черепа си.

— Адюнкта, времето, изглежда, е против нас. Дали не бихме могли да увеличим продължителността на всеки нощен преход? До две камбани след разсъмване и една камбана повече преди залез-слънце. Ще ни изтощи, естествено, но това бездруго ни очаква.

— Фургоните, опразнени от провизии — добави Фарадан Сорт, — могат да поемат бронята и тежкото оръжие на войниците, за да облекчим малко товара им. Бихме могли също да започнем да облекчаваме обоза от допълнителен материал. Да намалим оръжейниците и ковачите. Всичко това е повече или по-малко в прилично състояние — войниците не губят много време в кърпене и поправяне на снаряжението. Ако оставим две трети от желязото и повечето ковачници и въглищата, ще можем да преразпределим храната и водата на повече фургони, поне в началото, което ще облекчи воловете и екипите, да не говорим, че ще намали повредите на фургоните, след като ще карат по-малко.

— Бихме могли и да утроим броя на войниците в отдельонните палатки — каза Кайндли.

— Задържаме всички палатки и плат — заяви адюнктата, без да вдига очи от картата. — Колкото до предложенията ти, Фарадан, разпореди се да се изпълнят. И, Юмрук Кайндли, по-дългите преходи започват от тази вечер.

— Адюнкта — отвърна Кайндли. — Това ще е… брутално. При този боен дух скоро може да се изправим пред неприятност.

— Новината за поражението на На’Рук помогна — каза Сорт, — но последният половин ден и цяла нощ преход изтощиха усърдието. Адюнкта, войниците имат нужда от нещо повече, за което да се държат. Нещо. Каквото и да е.

Тавори най-сетне вдигна глава. Изгледа мрачно Фарадан Сорт със зачервените си очи и попита глухо:

— И какво точно да им дам според теб?

— Не знам, адюнкта. Слуховете…

— И какви точно са тези слухове?

Фарадан Сорт млъкна и извърна очи.

— Кайндли — каза Тавори, — Юмрук Сорт, изглежда, изгуби дар слово.

— Адюнкта. — Кайндли кимна. — Слуховете. Добре. Някои са безумни. Други режат почти до кокал.

— Че сме в съюз с Древните богове и сте решена да пролеете кръвта на войниците си в едно голямо последно жертвоприношение — на всички — за да постигнете своето възнесение — заговори Рутан Гъд. — Има друг, че сте сключили таен договор с Висшите домове и по-младите богове. Ще се спазарите с тях, като използвате Сакатия бог — затова се каним да го отмъкнем, да откраднем от Форкрул Ассаил каквото е останало от него. Има и още много, адюнкта.

— Притежавате тайно знание — добави Кайндли. — Придобито кой знае откъде. И след като никой не знае откъде, всеки си измисля собствени обяснения.

— Но във всяко от тях — рече Рутан Гъд, вече гледаше Тавори в очите, — вие коленичите пред бог. А кой малазански войник не изпитва горчивина от това? Кой малазански войник не помни историята на Дасем Ълтър? Преклонението пред бог от страна на командир винаги е струвало кръвта на подчинените му. Огледайте се, адюнкта. Ние вече не служим на Малазанската империя. Служим на вас .

Адюнктата промълви едва чуто:

— Всички служите на мен, така ли? Всички сте готови да рискувате живота си за мен ? Моля, който и да е от вас тук, кажете ми, какво съм направила, за да заслужа това ?

Тонът й ги накара да замълчат стъписани.

Тавори Паран ги изгледа един по един и в очите й нямаше гняв, нито укор или възмущение. Лостара Юил видя в очите й по-скоро нещо безпомощно. Смутено.

След дълга и много крехка пауза Кайндли най-сетне отрони:

— Адюнкта, ние отиваме да спасим Сакатия бог. Проблемът е, че като за бог той не е много харесван. Няма да намерите и един негов поклонник сред Ловците на кости.

— Нима? — Гласът й изведнъж стана суров. — И нито един войник в тази армия — в тази палатка — не е страдал? Нито един тук не се е прекършвал, нито веднъж? Не е плакал? Не е бил наскърбен?

— Но ние няма да почитаме това! — отвърна Кайндли. — Няма да коленичим пред такива неща.

— Радвам се да го чуя. — Огънят в нея бе угаснал също толкова бързо, колкото беше пламнал. Тавори отново бе присвила очи над картата, мъчеше се да намери най-добрия изход. — Погледни отсреща тогава, над тази огромна пропаст. Погледни в очите на онзи бог, Юмрук Кайндли, и направи мислите си корави. Направи ги хладни. Безчувствени. Направи ги всичко, което трябва, за да не изпиташ нито едно жегване, нито един трепет. Погледни в очите му, Кайндли, преди да ги извърнеш. Ще го направиш ли?

— Не мога, адюнкта — отвърна Кайндли с разтреперан глас. — Защото той не стои пред мен.