Стивън Ериксън - Сакатият бог

— Пестиш ли?

— Разбира се, сър. Но е трудно, тъй като, изглежда, нямаме достоверна информация колко дни ще ни отнеме да прекосим тази пустиня. Или по-скоро, колко нощи. — Поурс замълча, след което се наведе над масата. — Сър, ако може да поговорите с адюнктата. Разправят, че имала карта. Че знае колко е дълга тази проклета пустиня, но не казва. Защо не казва? Защото…

— Защото е твърде далече — изръмжа Блистиг.

Поурс вдигна ръце в жест „Точно така е, уви“ и се отпусна отново назад.

— Безгрижните ми дни свършиха, сър. Това сегашното е адски сериозно.

— Напълно си прав.

— Адюнктата ли ви изпрати, сър? Да не би да ви наредиха да направите рапорт за провизиите ни? Ако е така, имам един опис тук…

— Колко дни ни остават, докато свърши водата? — настоя Блистиг.

— При най-пълни икономии и като приспаднем за товарните животни, около пет.

— А без животните?

— Без воловете накрая ще се наложи да теглим фургоните сами — тежка работа, жадна. Не мога да съм сигурен, но подозирам, че всички изгоди бързо ще бъдат сведени до нулата от все по-голямото изчерпване на теглителната сила…

— Но това ще намалява с времето, нали? Понеже каците ще се изпразват.

— Прав сте. Юмрук, заповед на адюнктата ли е това? Да изколим воловете? Конете?

— Когато тази заповед дойде, Поурс, няма да я съгласувам с вас. Готов съм да подсиля охраната около фургоните обаче.

— Чудесно, но…

— Благонадеждна охрана — прекъсна го Блистиг и впи очи в очите му.

— Разбира се, сър. Кога ще…

— Ще заделите порцион вода за една рота, интендант. Обозначете каците с моя печат. Да се посяга на тях само по моя лична заповед и порционите ще се отпускат на имената от списъка, който ще ви се даде. Никакво отклонение.

Поурс присви очи.

— Ротен порцион ли, Юмрук?

— Да.

— А мога ли да допусна, сър, че допълнителната ви охрана ще пази изключително грижливо точно тези каци?

— Ясни ли са указанията ми, интендант?

— Да, сър. Съвършено ясни. Сега за разпределението. Колко души допълнителна охрана ще назначите?

— Десет трябва да стигнат, мисля.

— Десет? За една смяна на караула ще им е трудно да държат под око пет фургона, сър, да не говорим за десетки и десетки…

— Тогава преразпредели съответно другите от охраната си.

— Да, сър. Ясно, сър.

— Разчитам на твоята компетентност и на дискретността ти. Ясен ли съм?

— Напълно, Юмрук Блистиг.

Блистиг излезе доволен от палатката, спря пред входа и огледа намръщено десетината чакащи отвън войници.

— Първият войник, заловен при опит да купи вода, ще бъде осъден за измяна и екзекутиран. Е, още ли имате повод да се видите с интенданта? Не мисля.

Тръгна към палатката си. Горещината се усилваше. „Тя няма да ме убие. Не съм тук, за да умра за нея или за някаква си шибана слава. Истинските «незасвидетелствани» са тези, които оцеляват, които излизат от прахта, когато всички герои са мъртви. Направили са каквото е трябвало, за да живеят.“

„Поурс разбира. Същият е като мен. Сто на сто си е скътал някъде свой личен склад. Е, не е единственият умен кучи син в тази армия.“

„Няма да ме хванеш, Тавори. Няма.“

Намръщен, Поурс стана и закрачи около походната маса. Три обиколки и изсумтя, обърна се и извика:

— Химбъл Тръп, тук ли си?

Ниският кръглолик мършав войник се шмугна вътре.

— Тук съм, сър. Чаках да ме извикате.

— Какъв образцов чиновник си станал, Химбъл. Списъкът готов ли е?

— Тъй вярно, сър. Какво поиска милорд Юмрукът, между другото?

— Ще стигнем и до това. Да видим гения ти, Химбъл — о, ето го, я да го разгънем. Знаеш ли, удивително е, че изобщо можеш да пишеш.

Химбъл се ухили и вдигна ръце. Пръстите му бяха отсечени от ставите.

— Лесно е, сър. Всъщност никога не съм бил по-добър писар.

— Още си имаш палци, затова ли?

— Точно така, сър, точно така.

Поурс огледа пергамента, после погледна писаря.

— Сигурен ли си?

— Да, сър. Лошо е. Осем дни със зор. Десет дни с клизма. Кой от двата пътя хващаме?

— Това ще го реши адюнктата. — Сгъна пергамента и го върна на Химбъл. — Това не го връчвай още. Юмрукът ни праща десетима отбрани главорези да му пазят личната собственост — продоволствие за една рота — и преди да си ме попитал, не, не мисля, че се кани да я споделя с когото и да било, дори с блюдолизците си.

— Точно както казахте, сър. Че няма само редници да подсмърчат за глътка. Той ли е първият?

— И единственият, мисля, поне от този ранг. Ще има и няколко лейтенанти, предполагам. Може би дори един-двама капитани, да търсят за подчинените им войници. Шишетата за пикня как са?