Стивън Ериксън - Сакатият бог

А Тавори отново го погледна в очите.

— Така ли?

Едно изтупване на сърцето, и още едно, преди Кайндли да отстъпи. И да извърне лице.

Лостара Юил ахна. „Тя каза, че ще го направи.“

Но Тавори нямаше да го остави.

— Храм ли ти трябва, Кайндли? Изваяна статуя? Жреци ли ти трябват? Свещени текстове? Трябва ли да си затвориш очите, за да видиш един бог? Толкова величав на трона си, толкова извисен и, о, да не забравим, милостивата ръка, вечно протегната към нас, хората. Това ли ти трябва, Кайндли? И на вас, останалите? Това ли ви трябва, за да бъдете благословени с истината?

Платнището на входа грубо се дръпна настрани и влезе Банашар.

— Призован ли бях? — Усмивката, с която ги удостои, бе нещо ужасно, озъбване, което им разкри целия му смут, мъчението на живота му. — Чух едно-друго на влизане. Твърде много всъщност. — Погледна адюнктата. — „Благословени с истината.“ Скъпа ми адюнкта, би трябвало вече да го знаеш. Истината не благославя никого. Истината може само да проклина .

Адюнктата сякаш се сви. Погледът й се смъкна към картата на масата и тя промълви:

— Тогава моля, септарх, прокълнете ни с няколко думи истина.

— Едва ли е нужно — отвърна той. — Вървяхме през нея тази нощ, и отново ще вървим, под сиянието на Нефритените странници. — Замълча и изгледа намръщено събралите се. — Адюнкта, да не би да бяхте под обсада? И да не би аз, по силата на някое неволно чудо, да я разбих?

Кайндли посегна за шлема си.

— Трябва да събера офицерите си. — Изчака застанал мирно, докато Тавори не вдигна ръка да го освободи, без да откъсва очи от картата.

Фарадан Сорт го последва навън.

Лостара Юил засече погледа на Рутан Гъд и му кимна да я придружи.

— Адюнкта, ще бъдем пред палатката.

— Вървете да си лягате — каза Тавори.

— Да, адюнкта, както благоволите.

Тавори се усмихна вяло.

— До скоро. Вървете.

Лостара видя как Банашар се отпусна на едно седло вместо на стол. „Богове, с такава компания чудно ли е, че е каквато е?“

Висшият жрец изпъна пръст към Рутан Гъд, докато той го подминаваше, и направи странен жест, сякаш пише във въздуха.

Рутан Гъд се поколеба за миг, след това с кисело изражение се почеса по брадата и излезе от палатката. Лостара го последва.

— Добре ли си? — попита Фарадан Сорт.

Кайндли се намръщи.

— Разбира се, че не съм добре.

— Виж. Опитахме се да…

— Не можеш да разчиташ на чувствата на войниците. Ако могат да чувстват, свършени са. — Погледна я в очите. — Как може да не разбира това? Трябва да се втвърдим — за всичко, което правим. Трябва да станем по-твърди от своя враг. Вместо това тя иска да тръгнем мекушави. Да чувстваме . — Поклати глава и тя видя, че трепери — от гняв и безсилие.

Гъд и Лостара Юил излязоха от командната палатка и Кайндли се обърна към Рутан.

— Който и да сте всъщност, капитане, няма да е зле да й набиете малко ум в главата, защото се оказва, че никой друг не може.

Рутан Гъд се намръщи.

— Какъв точно ум да е, Юмрук?

— Убиваме хора за препитание — изръмжа Кайндли.

— Не мисля, че тя иска да промени това — отвърна капитанът.

— Иска да пролеем кръвта си за Сакатия бог!

— По-тихо, Кайндли — предупреди го Фарадан Сорт. — И я по-добре да се отдалечим малко от лагера.

Тръгнаха. Рутан се поколеба, но Лостара Юил го дръпна да тръгне. Никой не проговори, докато не оставиха постовете далече зад себе си. Жаркият зной ги изгаряше, блясъкът ги заслепяваше.

— Няма да стане — заяви Кайндли, скръстил ръце. — Ще има метеж, а след това бой — за вода — и скоро след това повечето от нас ще сме мъртви. Дори проклетите морски пехотинци и тежките няма да могат да задържат тази армия цяла…

— Явно нямаш високо мнение за редовните ми — рече Фарадан Сорт.

— Колко от тях са се записали доброволно, Сорт?

— Не знам.

— Малазанската политика е да се взимат по-напористите и да се правят морска пехота или тежки. Осъдените, безимотните и принудително вербуваните отиват в редовната пехота. Фарадан, наистина ли си сигурна във войниците си? Бъди честна — едва ли някой тук ще се забърка в клюки.

Тя извърна очи и примижа.

— Единственото странно у тях, доколкото съм забелязала, Кайндли, е, че не говорят много. За каквото и да било. Трябва да им извиваш ръцете, за да изтръгнеш някакво мнение. — Сви рамене. — Знаят, че са безлични. Винаги са били такива повечето, много преди да се озоват в армията. Това… това просто е като всичко друго.

— Може да не казват нищо, докато можеш да ги чуеш, Сорт. Но се обзалагам, че имат много неща да си кажат един на друг, когато наоколо няма офицери.